Изоставетана църква

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

След като се разходих безцелно из центъра на това малко градче и намерих толкова много нови неща реших да разгледам и покрайнините. Днес влязох в един магазин за книги, отгоре имаше табела "книжарница". Разгледах се в него и видях нещо като тетрадка на която пишеше "дневник". Разгледах я щателно и попитах онова нищожество, продавачката, какво е това. Оказа се, че на тези празни страници описваш живота си. Аз не помнех нищо от предния ден, реших че това ще е добро начало.
Гледах към дневника в ръцете си, бях я убедил да ми го даде, струваше ми една усмивка...
Седнах на стълбите пред стара църква и отворих празното дневниче, Не си спомнях буквите, но когато химикала започна да драска върху листовете след него оставаха идеално подредени думи. Започнах да описван деня си, докато слуха ми не улови нещо странно, някой се приближаваше. Ако се правех на невидим, можеше да не ме забележи. Да, това беше идея, не ми се занимаваше с дишащи създания, а ако вземе да ме заговори, можех да изпусна парата си. Щях да заровя трупа отзад.

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Днес определено беше добър ден за малко практика на силите. И трябваше да побързам, преди да е настъпила нощта нацяло, защото тогава пък силите ми изчезваха. И ето, че докато карах по магистралата минах покрай една привидно изоставена църква. Намалих и отбих в страни, а когато стигнах до твърде неравна настилка просто спрях и излязох от колата. Взех си якето, и я заключих, след което тръгнах с бърза и нетърпелива стъпка към въпросното място.
Адреналина започна да бушува във вените ми още дори преди да използвам която и да я сила. Просто бях нетърпелива...Когато наистина ги практикувах ме обземаше такова спокойствие и блажено настроение, че просто не можеше да се сравнява с нищо.
Когато обаче се приближих до въпросната църква видях тъмна фигура. Спрях се на място...Може би трябваше да си тръгвам. Не търсех неприятности, а и човека сигурно търсеше уединение, както и аз. Но някакво странно шесто чувство ме дърпаше към въпросната фигура. Ами ако имаше нужда от помощ?
- Хей... добре ли си? - попитах, след като се приближих с още няколко крачки и огледах мъжът отгоре до долу...Изглеждаше ми странно познат и наистина си напрегнах мозъка, за да се сетя откъде точно...

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

На някой нищожества просто не им беше мил живота. Не можеше ли да си продължи по пътя без да ме занимава с небивали глупости като това дали съм добре. Беше ми писнало от добри душици разхождайки се и дарявайки радост. Дразнеха ме, все едно ми бърка през някой места чак до червата.
Въпреки това гласа ми се струваше някак странно познат, сякаш го бях чувал и преди, но просто го бях забравил, беше и по различен някак, променен. Караше ме да се чувствам в някакво далечно минало отдавна свършено време. Вдигнах погледа си и за момент премигнах няколко пъти. Помнех я! Беше по голяма и определено по красива, но беше тя. Тя ме намери!
- Кой съм аз? - Беше първия въпрос който се измъкна от устата ми. Ами ако не знаеше кой съм? Ами ако се бях объркал, ако не беше тя?

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Чух нещо като изсумтяване. Май наистина не искаше да го безпокоя. Бях на път да се обърна, когато той вдигна погледа си.
По дяволите, тези очи ми бяха дяволски познати! Мисли, Вики, мисли! Колежа...Не...Онова страшно място..И от там не беше. Господи, този въпрос подлуди съзнанието ми за секунди. Заковах се на място и присвих очи, хапейки устни.
Тогава той проговори. И въпросът му беше моят отговор....
Автоматично думите излязоха от устата ми.
- Ти си Ейдриън Сейдж.. - констатирах тихо. Беше по- скоро, за да убедя себе си. Спомените един по един изплуваха в главата ми, около името му. Накараха ме да се усмихна леко, обръщайки се нацяло към него и се приближих с няколко крачки, за да го огледам по- добре. Господи, колко беше пораснал... Не вярвах, че някога ще го видя отново.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Ейдриън Сейдж... Извадих измачканата снимка и проверих името на гърба й. Беше същото, значи все пак ме познаваше, която и да беше тя. Чувствах се беззащитен пред нея, сякаш не можех да използвам силите си. Бях като застинал и закован за стълбите пред тази стара църква. Почувствах се като малък и нищожен на фона на това колко малко знаех за света, който сякаш чак сега придобиваше цветове, а сивите нюанси се отдръпваха от хоризонта.
- Коя си ти? - Зададох следващия си въпрос и сведох глава към първата страница, която беше изписана на половина с безсмислени неща, които нямаха никакво значение.
Имах толкова много въпроси, но за сега записах само: "Срещнах я!" и отново вдигнах погледа си към нея. Бях изплашен от отговора, какво беше тя, защо имах спомен само за нейното лице?

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Да, това беше един от първите ми спомени за него. Болестта му. Не можех да си представя какво е преживял, нито как живее ден за ден. Но и да го питам нямаше как да ми отговори. Той също не знаеше. Нито как е стигнал тук, нито какво е правил вчера.
- Аз съм Виктория...Лорънс. - отвърнах на следващият му въпрос и накрая седнах до него. - Нима ме помниш? - попитах учудено и се усмихнах мило. Беше станал много красив. Не, че като хлапе беше зле, но сега беше наистина привлекателен.
Никога не съм вярвала, че ще срещна точно него...На толкова хиляди километри от дома.
- Помниш ли нещо друго? - попитах предпазливо, чакайки отговора, който в последствие се оказа отрицателен - Сигурно имаш доста въпроси? - продължих да се усмихвам и се облегнах на дървената плоскост в страни от мен.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Не знаех как я помня, просто я помнех. Макар, че това нечие лице да ти е познато не е спомен. И все пак я намерих? За кой ли път от както живея всъщност. Дори не знаех от къде ме познава...
- Да, имам толкова въпроси... - Погледнах отново към химикала и написах името й върху листа. Трябваше да пестя място. По точно да го направя така, че когато го отворя да знам най важното от живота си. А обвинявах че другите са нищожества и замърсяват света ми с това че се разхождаха по земята, при положение, че аз дори не знаех какво съм вечерял вчера и дали изобщо съм вечерял.
- От къде те познавам? - Сложих тиренце срещу името и в дневника и пак я погледнах. Очите ми се бяха разширили като на любопитно малко дете, чакащо отговора на зададения му въпрос. Ако не беше толкова важна личност за мен, макар и да не знаех защо е важна за мен, до сега щях да съм направил куп лоши неща с нея. Беше наистина красива... Виктория, защо това име не го помнех?

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Естествено, че имаше...Все едно сутринта да се родиш. Много пъти родителите му ми го бяха обяснявали и ми казваха, че нямало лек за това, но ... Бях сигурна, че все нещо може да го накара да запомни. Дори само за един ден повече.
- Eravamo vicini di casa..- отвърнах спокойно, вглеждайки се в лицето му, за да разбера дали е разбрал какво казах, или помнеше само английският.
- Роден си в Италия...В Милано. Къщите ни бяха една до друга, но... от малък имаш този проблем с паметта. - обясних. Не исках да го затормозявам много. И все пак ми беше много интересно да разбера що за човек бе. Как протичаше ежедневието му, как се справяше.

*Eravamo vicini di casa - Бяхме съседи.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Погледнах към тетрадката отново и записах това което ми беше казала, но сега думите изглеждаха някак различно. Буквите пак бяха латински, но някак не се връзваха с тези които бях писал до сега. Премигнах няколко пъти внушавайки си, че си въобразявам и погледнах към красивите й очи. Имаше толкова цветове в това цветно кръгче.
- Io non mi ricordo niente... - Казах убеден във всяка дума. Натъжих се леко когато каза, че имам проблем. Наистина ли бях болен или нещо такова.
Гледах я с големите си сини очи и виждах перлената й усмивка, не знам защо се усмихваше, но ми беше интересно.
- Защо се усмихваш? - Наклоних леко главата си на една страна и я загледах учудено. Какво толкова бях казал. Не ми беше приятно че забравях, кой знае колко неща съм пропуснал...

* Io non mi ricordo niente - Нищо не помня.

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

И това ако не беше ирония..
- Но можеш да говориш..и пишеш на италиански. - констатирах, надничайки за момент в тетрадката и отново се върнах на старото си място. Не знайно защо ме обземаше някакво странно чувство на носталгия. Да, всъщност знаех. Липсваше ми Италия...Липсваше ми наистина много. Любимата ми учителка по рисуване, фонтана в центъра, където обожавах да стоя...Толкова много неща. След малко той ми зададе друг въпрос, който леко ме смути и станах сериозна отново.
- Напомняш ми за дома... Не, че времето ми там бе щастливо, но не съм стъпвала там от много, много време и понякога ми липсва... - обясних причината, свивайки леко рамене. - Извинявай, знам, че не ти е забавно. - побързах да допълня, свивайки устни и сведох поглед.
- Други въпроси? - сигурна бях, че има много, затова просто търпеливо изчаках.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Какво ли точно означаваше дом и какво ли толкова специално имаше в него? Значи бях роден в Италия и можех да говоря италиански? От къде ли знаеше, че мога? Сега както се замислял преди малко думите излязоха малко по различни от устата ми. Наистина ли не си спомнях, а говорех на някакъв език?
- Има ли причина да те помня? - Едва ли съм бил лош към нея, иначе нямаше да дойде тук и да седне до мен, но въпроса не беше какво е тя, а защо точно нея помнех, а не например семейството си. - Имах ли семейство и какво точно е дом?
Всеки път въпросите ми ставаха повече, но не можех да се спра. Просто трябваше да знам още за това какво е било преди. Защо ли миналото така ме беше обсебило изведнъж. Ами ако не беше тя и ме лъжеше?

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

И ето ги новият куп въпроси. Чувствах се като на интервю и започвах да ставам все по- смутена, защото не помнех цялата картина отпреди толкова години, но все пак давах всичко от себе си.
- Не знам... Това и аз не мога да кажа. - казах тихо, свивайки рамене, когато ме попита защо точно мен помни - Както преди малко ти казах - от малък имаш този...проблем. Повечето хора се уморяваха да работят с теб и прочее. Аз, от своя страна имах големи проблеми с родителите ми... Наистина големи. Стараех се да съм възможно най -далеч от тях през повечето време и нямах нищо против да прекарвам следобедите, след училище с теб. Може би съм те карала да се чувстваш по- нормален...Помагах ти с прости действия и инстинкти, които виждам си придобил... Значи съм добра учителка - засмях се леко, припомняйки си моментите и вдигнах поглед към него отново - Да, имаш родители. Майка ти се казва Жулиета, а баща ти Адриано... И те правеха всичко по- силите си да намерят начин да премахнат този проблем, но.. - станах по- сериозна - После... се наложи да замина. Не знам какво е станало и как си дошъл тук. - казах накрая, свивайки рамене отново. Едва ли беше радостен от бедните знания, които му показвах, но това беше, с което разполагах като памет.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Значи и аз имах семейство или съм имал някога... Дали някой ден просто не са се изморили от мен и не са ме оставили? Нямаше да се учудя, по това което каза аз самия бих се зарязал ако можех. Изглеждах толкова жалък в очите си в момента, че не можех да падна по надолу от това. Имаше ли някакъв смил да тормозя хората около себе си?
Чакай! Около мен няма хора, само тя беше тук. Значи не наранявах никого, не че ми пукаше особено за чувствата на което и да е същество...
- Мило ли се държах с теб? - Всъщност, май това нямаше значение... - Ти не се ли измори от мен... Сигурно е било ужасно всеки ден да се запознаваш с еди и същ човек отново и отново....
Опитах се да се усмихна но не можех. Написах вътре в дневника имената на родителите си и сложих въпрос до тях. Може гнева да ми да е излязъл от контрол и да съм ги убил.
- Колко пъти сме се срещали наскоро?

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

На тези въпроси нямаше как да не се усмихна.
- Нито за момент не ми е омръзвало...В сравнение с това, което ме чакаше у дома...Предпочитах да прекарвам дните си с теб, отколкото в моята къща. - казах и въздъхнах леко - Майка ми ... имаше си големи проблеми. Ти й беше помогнал веднъж. Няма как да забравя това. - споделих една случка, заради която не можех да го забравя. Той беше спечелил симпатиите ми безвъзвратно, когато отказа майка ми от наркотиците...Поне временно, докато не дойде нов скандал и тя реши да се утеши с тях. Но поне за малко я имах истинска, спокойна...Майка, не просто лекар, не просто наркоман...И беше прекрасно- благодарение на него.
- Не съм те виждала от както бях на 16. Последният път, беше през прозореца на колата, която ме отведе. - дадох отговор и на следващият въпрос. По принцип не обичах да се ровя в миналото. Болеше. Но знаейки, че той беше част от него. Нямаше как да не споделя..

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Значи сме били нещо като приятели. Не бях сигурен какво е чувството да имаш приятел, но така го чувствах, а на нея не и беше омръзвало да се занимава с мен... Нямаше как да и се отблагодаря, макар да не помнех нищо, заслужаваше да и покажа, че съм й истински благодарен. Може би си мислеше, че сме квит заради случката с майка й но не мях съгласен с това.
- Била си на 16, а аз на колко съм бил? - Попитах любопитно, което ме накара да задам и следващия си въпрос, който също беше важен за мен. - Колко дни са минали от тогава?
Нямаш представа за времето, но нещо ми подсказваше, че щом говореше за толкова минало време, ставаше дума за години. Е аз съм оцелял нали... Какво значение имаше?

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Дни? Не, нямаше да се смея. Просто...наистина ли му изглеждах на около 16?
- Беше на 18. - усмихнах се леко и поклатих глава. Две години по- голям от мен... Все още ми беше странно, че го виждам. Че стои пред мен.
Явно поговорката, че светът е малък важи с пълна сила тук.
- Сега съм на 23, ти предполагам си на 25. А от тогава минаха... 7 години. - продължих с обясненията си. Много жалко, че утре нямаше да помни нищо. Винаги съм се надявала да се оправи.
Твърде много гледах в него...Обърнах се напред и се загледах в хоризонта. Оставаше може би час до залеза... И отново аз ставах човек. Не обичах тази страна на расата си, но бях много благодарна за дарбите си, макар да са само през деня.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Седем години от които не помня нищо. Поне преди това съм имал нея. Всеки ден е била до мен, говорела е с малоумното съседско момче чиито мозъчен капацитет е твърде малко, за да помни повече от ден. Сведох поглед към тетрадката и написах годините си, както и нейните.
Записах и датата след като ми я каза.
- А кога са рождените ни дни? - Нов въпрос. Знаех, че всеки си има свой собствен ден и го наричат рожден ден... Трябваше и аз да имам такова нали? Нямаше да бъде честно само аз да съм без. Тогава се сетих за детския рожден ден на детето която попаднах случайно днес.
- Аз бях ли поканен на твоите, а аз канех ли те на своите?
Това щеше да означава колко добре съм се държал с нея, ако не щя си проличи от отговора....

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Рождения му ден...А сега де... Затворих едното си око и се смръщих леко, защото ми изискваше доста усилие да си спомня. Прокарах пръсти през косата си и въздъхнах леко, но една усмивка се появи на лицето ми, когато изведнъж ми изникна.
- Девети Юни! Сигурна съм! - заявих, вдигайки пръст във въздуха - А моят е на 17ти Май. - допълних, успокоявайки ентусиазмът си и се облегнах отново назад.
- А за рождените дни...Ами...както казах моето семейство беше уникално и всяко щастливо събитие бе нещо ужасно. За пръв път отпразнувах рожденият си ден, когато бях на 18... А колкото до твоите рождени дни. Не беше много общителен, но все пак родителите ти се стараеха много и винаги го празнувахте. А колкото до мен. Може би съм идвала един или два пъти... Не беше лесно да се измъквам. - това не беше от любимите ми спомени. Все още се опитвах да разбера що за хора бяха родителите ми... Кой луд им е позволил да си имат дете?

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Девети юни. Нещо ми подсказваше, че това е някъде началото на онзи топлия сезон... Токова много мислене. Защо се затормозявах, след като на следващия ден нямаше да го помня. А да, затова си записвах. Нейния пък бил на седемнадесети май. Имаше нещо като зодии нали. Както и да е нямаше значение. Имах друг въпрос, беше доста по личен, затова се приближих повече до нея. Наклоних главата си приближавайки се до лицето й за да я огледам по добре. Сякаш не можех да я видя и от по далеч.
- Целувал ли съм те? - Това беше интересно. Не сме били много малки, а имайки на предвид, че сме прекарвали доста време заедно... Да кажем, че просто ме глождеше този въпрос още от както я видях...

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Добре, това определено не го очаквах. Всъщност като се замислиш логично беше, но аз си бях един депресиран тийн и изобщо не съм се замисляла за него като за момче или нещо такова. Е, имаше един случай..
- Веднъж се опита... - казах тихо, свеждайки поглед отново и се подсмихнах леко - Уплаших се и избягах - довърших, засмивайки се леко и след малко срещнах погледа му. - Детски интелект, какво да кажа... - оправдах се накрая и свих невинно рамене.
Какво съм си мислела тогава? Всъщност защо ли се питах, бях толкова обсебена от своя свят тогава, че едва ли съм мислела за това кой и кога да ме хареса, или нещо от сорта.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Кимнах и свих леко устните си, все още гледайки я, но започнах да се отдръпвам.
- Това е жалко... - Опитах се да се усмихна, но започнах да чувам обърканите й мисли и се спрях. Не исках да контролирам съзнанието й. - Ако съм го правил и преди, може би щях да се осмеля да го направя отново, но не ми се иска да избягаш отново... Тъкмо те открих.
Хипотетично погледнато тя беше намерила мен. Какво за бога беше хипотетично.. Отчайвам се вече, няма значение.
- Ще избягаш ли ако го направя? - Може пък да не я плашех толкова много сега, тогава е била дете и може би я е било страх от мен. Сам аз бих се стреснал. Приближих се пак, но и оставих достатъчно разстояние, че да се изправи дори...

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Добре.. До сега не ми се беше случвало. Не мислех, че ще ми се случи с него...Отново... Но той беше наистина красив.. Нямаше да бягам, това беше сигурно. Не бях малко момиченце вече!
- Ами...можеш сам да пробваш и да разберем резултата. - казах, прехапвайки леко устна - Естествено...само ако го искаш. - допълних. Добре, това беше много глупаво! Той те пита дали ще избягаш, а ти го питаш дали иска.
Защо направо не се гръмнеш? Господи, аз и моят интелект..

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Усмихнах се съвсем леко и се приближих така че да докосна устните й със своите. Беше като първата целувка. Е то си беше първата, защото не си спомням да съм целувал други.
Бях настоятелен. Устните ми сякаш знаеха какво да правят за разлика от мен. Разтвориха се леко и облизаха нейните, като по този начин ги разтвориха за да мога да докосна езика и със своя. Отдръпнах се веднага след това на няколко сантиметра и я погледнах очаквателно... Сега щяхме да разберем дали ще бяга или ще остане. Нали това беше питането. Е, надявах се да не ме избута и да си тръгне, но не можех да я виня ако го направи...

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Ето..започваше се. Той отново се доближи до мен и за момент страхът, че може би е нередно се появи, но реших да се държа като мъжко момиче и да се изправя срещу притесненията си.
Устните му докоснаха моите....някак нежно и внимателно. Не можех да отрека, че целувката ми хареса. Дори много. Не можех да го крия поне пред себе си.
След като той се отдръпна отворих очи и въздъхнах леко, облягайки се назад отново.
- Защо го направи? - попитах внезапно, повдигайки леко вежда. Вярно, че сигурно всеки ден живееше като за последно, но имаше толкова момичета, които не познава и падаха в краката му...