Алеите пред хотела

Лизбет имаше нужда от въздух. В последно време се замисляше твърде много над каквото и да било. Вглеждаше се дори в най-малкият детайл и когато нещо не бе както трябва, то то я подлудяваше, карайки я да се чувства като нищожество. От друга страна, желанието да контролира всичко също я притискаше и премазваше особено в тези моменти, когато се чувстваше като нищожество. Тогава то кънтеше в главата ѝ, докато не я почувстваше издута като балон и пулсираща под ноктите на притъпената болка. В момента не се чувстваше като нищожество, нито желанието за власт над всичко я притискаше, но я връхлитаха твърде много спомени. Сцени, които през нощта се превръщаха в кошмари, от които единственият изход бе събуждането в празната хотелска стая, заобиколена от тъмнина и с избили по челото ѝ ситни капки пот. Същите капки в момента се бореха отново да избият по придобилата ѝ порцеланов нюанс кожа. Лампите по алеите обикновено придаваха именно такъв нюанс на бледата ѝ кожа. От време на време тялото ѝ трепваше под хладнината, която носеха северните повеи на вятъра и Лиз се загръщаше отново в мекият шал, който играеш ролята на връхна дреха в настоящия момент. Подвижната въздушна маса се заиграваше с няколко тънки кичура от косата ѝ, докато свежестта изтриваше следите от нокти по съзнанието ѝ, изпразвайки главата ѝ. В един момент мислите просто изчезнаха, заменени от сладостна празнота, позволяваща ѝ да чуе равномерния ритъм на сърцето си и тихите стъпки зад гърба си. В пристъп на необяснима паника Лизбет впи нокти в материята на шала и се обърна, но бързо разпозна приближаваща фигура.
- Ти ли си бил? – попита, докато крайчетата на устните ѝ се извиваха в добронамерена усмивка. Познаваше го, както и всеки друг в хотела. Лиз имаше навика да си вре носа в работата на основателите на хотела отново по вина на непримиримото чувство за някаква власт.

Чувстваше се ужасно. Определено можеше да го каже, но бе добра и в прикритието му. Да се усмихна и да я заявява как отново се бори срещу себе си бе твърде парадоксално, а да каже просто "добре" звучеше като пълна лъжа, каквато бе в действителност. Поне на едно нещо учеха филмите - винаги, когато кажеш, че си "добре", обикновено не си, така че избирай по-сложна дума.
- По-добре от вчера и по-зле от утре. - отговори като отговорът прозвуча по-смешно, отколкото си бе представяла. От всички възможни отговори Лиз бе избрала точно някаква гатанка, която вероятно бе чувала през детството си, защото имаше смътни спомени, че знаеше тази фраза отдавна. Последва преценителен поглед, с който опитваше да отгатне дали зад втория му въпрос не се криеше скрит смисъл. Никога не бе била добра в преценяването на хората, можеше единствено да не им се доверява или да го прави, пък самите те разкриваха дали бе била права или не, така че се отказа. Вместо това направи няколко крачки назад и седна върху дървената пейка на ръба на алеята.
- По-издръжлива съм, отколкото предполагаш. - промърмори, търсейки топлината на шала за пореден път, когато усети отново лекия вятър. Проклинаше наум появата му в най-неподходящия момент, когато тъкмо отричаше нещо не съвсем вярно.

Лизбет за миг го погледна като бързо отмести поглед към едно наистина зашеметяващо дърво, което по нищо не отстъпваше пред останалите, но тя го гледаше с такова богопочитание, че човек би решил, че има окото на художник. Действително Лиз бе наблюдателна, но всичко опираше до тези параметри. Нейната сила бе в далеч по-различна област, която все пак я плашеше до известна степен, а от друга страна я караше да се чувства абсурдно, представяйки се с като приказен герой. Вероятно би била идеална зла кралица от приказката за Снежанка, докато същевременно би могла да бъде и принца, ако той не бе чак толкова мекушав. Отчаяно опитваше да отклони мисълта си от измъченото и добре прикрито изражение на Винсънт, но проклетата наблюдателност не ѝ позволи, затова просто се засмя.
- Не е чак толкова студено, де. - каза през смях и леко до бутна с рамо, без да рискува да показва ръцете си на студа. Определено вече не чувстваше чак толкова много студа. Вероятно бе свикнала. - Какво ще кажеш ти да мръзнеш, пък аз да ти се смея?
Звучеше като добър план за вечерта, който естествено се изчерпваше до момента, когато Винс също свикнеше със студа.

За какво мислеше? За нищо. Все още вярваше, че празнината е завладяла трайно мислите ѝ, което бе идеалната схема, в която отсъстваше притъпената болка, причинявана от хаоса. Погледът ѝ блуждаше между дървото и останалите дървета, по алеите и към далечните звезди някъде пред нея и зад клоните. Смехът ѝ бе притихнал и тишината остана незабелязана, докато мълчанието не ѝ се стори неловко. Възможността да чува собственият си дъх или този на Винсънт я тласкаше обратно към лудостта, която вярваше така заблудено, че е преборила в помощта на малко чист въздух, но явно и към него бе способна да привикне освен и към студа.
- Мисля си как всеки твърди, че вие сте по-топлокръвни. - промълви някак отнесено и се обърна към него. Говореше от чисто човешка гледна точка. Въпреки липсата на нормално детство Лизбет бе запозната с различните легенди и възприятия, с които вероятно и той бе запознат. Познанството им не можеше да ѝ отговори на въпроса защо точно такива слухове се носеха. Една тиха въздишка бе достатъчна, за да ѝ даде ясна представа за истинския студ, вилнеещ навън, щом дъха ѝ излизаше под формата на пара. Същата тази въздишка носеше и скрито значение на онзи възел, засегнал в гърлото ѝ, когато за първи път се почувства някак виновна, че не споделя всичко. И все пак бе нейно право да споделя онова, което желае, а Лиз определено не желаеше да представя всяка своя мисъл на обществото.
- И също как понякога страдам от желанието да контролирам всичко. - допълни някак по-ведро, колкото да отмести интереса от себе си без да пробужда съмнение, но същевременно и да не споделя повече. - Ами ти?

- Не искам да бъда Хитлер в тялото на млада жена. - възрази Лизбет и отново го сръчка с рамо. Определено се превръщаше в навик за вечерта, както и смеха, който бе отсъствал дълго време при нея. Всъщност едва в последните няколко години откриваше сладостта на чувството да се заблуждава, че може поне за секунди да е щастлива. Сериозността бе безскрупулна в това отношение и твърде скоро ѝ отне това мимолетно райско усещане. Твърде дълго се бе загледала в лицето му сякаш откриваше нещо нова там и неловкостта не пропусна да се обади. Не бе от стеснителните в това отношение, но предполагаше, че не бе приятно да следят всяко твое действие като че си жив експонат в музей. В отговор единствено поклати глава отрицателно. Изумително бе как се разбираха само с жестове, дори да не бе особено трудно да предлошиш палто и да откажеш предложение, че да се изискват думи.
- Говориш за себе си като за звяр, дори да знаеш, че това не е кой си, а просто какъв си. – изтъкна след секудно мълчание. Не бе пропуснала факта, както и всички предни пъти, в които просто не бе изкала мнение, но сега просто не бе в състояние да премълчи. – И преди да възразим ми повярвай, че познавам същински зверове, които не са нищо повече от хора, но звяр е същинската им природа. Поне познавах...
Едва доловимо смотолеви последното, защото то граничеше с напълно различна тема, която не възнамеряваше да засяга. Накрая просто отви леко шала и разкри точно онова рамо, с което го сръчка преди малко. Не бе от пристъп на горещина, защото досегът на студения въздух до кожата ѝ бе неприятно преживявания, но целеше да покаже онази малка драскотина върху ѝ.

Може пък и да бе луда, знае ли човек? Но определено не очакваше тази реакция. Имаше в един момент, когато отново се загледа в него, но виждаше само очите му без дори да опитва да разчете някакъв вид емоция. Просто гледаше без посока и цел, докато зад ирисите ѝ преминаваха емоции, граничещи с шока, обърканост и ред други, които не бяха в стила ѝ. Лиз бе кралицата на прикритите емоции, но се случваше в отделни случаи просто да изгуби самоконтрол и да се окаже в подобен подъл капан на онази светла частица от себе си.
- От човешка жестокост, докато вярвах, че съществува някакъв вид любов. – многозначен отговор, изречен с цялата увереност, която можеше да събере, въпреки че казваше сама истина. Просто имаше такива моменти, когато чувстваше, че просто отговор не е достатъчен и е нужно да уплътни думите с нещо повече. – Имах твърде мрачно минало и нямам желанието да се връщам към него.
Всъщност като се замисли сега, Винсънт не бе нахален. Той играеше ролята на разума, който ѝ бе убягнал на момента, защото докато преди минута можеше да се похвали, че е свикнала със студа, сега той я връхлетя с нова сила.
- Винс, спри да ме гледаш като че съм клоун. – измърмори накрая. Тя сама беше правила същото в продължение на далеч повече време, но сега си плащаше като усещаше неудобството да си центъра на нечий поглед. Интересно бе дали и дърветата се чувстваха така, когато се заглеждаше за дълго време в тях, затова следващият ход бе да мести непрекъснато поглед от едно дърво на второ, към небето, към него, към някое паднало листо по алеята или пък самата алеят, докато не изгуби представа към какво точно гледа.

На първо време идваше въпросът какво знае за нея. Лизбет не споделяше много, защото имаше проблем с доверието на друг освен себе си, но бавно бе започнала да се доверя на Винсънт. Нямаше да го признае, защото все още бе сляпа за този факт, но усещаше свободата в този разговор и всеки друг, който бе водила.
- Бях омъжена... - бе сигурна, че това не го знаеше за нея. Всъщност някой знаеше ли въобще освен нея и един труп? – Не официално, но се водеше за жалко подобие на брак, в което играех ролята на вещ.
Възнамеряваше да лиши признанието от подробността за вероятни едно-две убийства по този адрес. Не бе красива гледка, дори само да бе споменато. Някак убиваше първото впечатление, което създаваше. Хвърли му един бърз поглед, колкото да потърси някаква реакция по лицето му, но времето бе твърде недостатъчно, а Лиз не желаеше отново да се вглежда. Самата дума „омъжена” я караше да се чувства като застаряваща стара мома с забележима липса на котки. Виновни ѝ бяха стериотипите, които витаеха из напълно човешките среди, в които хората не се женеха по примитивни пътища и то на твърде неприемлива възраст, но всяко общество си имаше черни овци и изключения.
- Наздраве. – този път задържа погледа си по-дълго и нова усмивка изви устните ѝ. – Май студа не е по вкуса ти, но няма да те пусна към хотела преди да ми кажеш нещо за себе си, което пък аз не знам.
Граничеше с изнудване, но бе честно. За да затвърди готовността си да изостави студа, Лизбет се изправи и направи няколко нервни крачки по алеята.

Отговорът бе приемлив. Не бе нещо също толкова шокиращо, каквото бе очаквала като че е станал жертва на експеримент на луд учен, въпреки че имаше смътни съмнения за нещо подобно и едва ли би се сметнало като приемлив отговор. За момент бе спряла и замислила.
- Лекар? Значи си помагал на хората. Защо не продължаваш? – попита като само един въпрос звучеше достатъчно съществен и доста нахален, щом го премисли втори път, но бе твърде късно да опитва да върне думите си назад. Жалко, че не разполагаше и с нещо от сорта, което да нарече сила, тогава можеше да се спаси от доста подобни ситуации, в които да говори преди да мисли, а в нейното ежедневие те не бяха рядкост.
- И се радвам, се имаш топло легло. – допълни като самата мисъл за това признание я разсмя за пореден път. Вече дори забрави да брои всичките пъти, в които прекрачваше границите на нормалното си поведение. – Е, след като се разсъни, какви са ти плановете?
Едно приятно мръзнене навън в далеч по-приятна компания се смяташе за добро разсънване от гледна точка на Лиз, което означаваше, че вече не им бе нужно да мръзнат и възникваше въпроса какво точно може да се прави посреднощ из хотела. Най-разумното за Лизбет бе да се върне в стаята си и да се пребори за малко сън, което звучеше по-скоро като мечта. Знаеше, че няма да се получи, дори да опита. Просто не искаше да се връща към обичайното и бе готова да се съгласи с всяко предложение от страна на Винс, ако имаше възможност да остане в компанията му. Несъзнателно дори направи няколко крачки, за да се изравни с него, и промуши длан в неговата, което ако бе осъзнала едва ли би могла да разтълкува.

Приятната топлина се разстла по кожата ѝ, но Лизбет прикри усмивката си зад шала. За момент се загледа във Винсънт и се почувства ужасно нахална и виновна, защото толкова настойчиво го измъчваше с въпроси и го отделяше от спомена за топлото легло.
- Мразя те. Ужасен си! – измърмори като гласът ѝ се повиши при изричането на второто изречение без да се появи дори малко негативизъм и естествено единствено тя разбираше с каква цел го казва. Казваше го като шега, както го правеха децата в училище, когато опитваха да се сърдят на някого, на когото просто не можеха. Откриваше се леко раздразнение, но само толкова. – Но пък приемам. Чаша кафе след толкова студ звучи като сбъдната мечта.
Определено можеше да бъде такава. Лизбет бе сигурна, че единствено за заблуждава, че е свикнала със студа и щеше да усети рая едва с влизането в хотела или пък не. Дори не знаеше за къде важеше предложението на Винс.
- Винс, къде всъщност ще е това кафе? – попита, спирайки се на секундата и от новата разлика с големината на една нейна крачка помежду им, ръката ѝ се изплъзна съвсем леко от неговата. Сведе поглед, но бързо загърби всички мисли и се фокусира върху отговора и направи крачка напред, въпреки че колкото и да изравняваше местоположението им, все пак си оставаше малко по-ниска от него и далеч по-крехко изглеждаща.

Нова реакция, която е изненада. В началото дори не бе подозирала, че от един разговор можеше да излезе нещо като в никакъв случай не визираше настоящия. Това определено можеше да нарече нещо, дори в момент, когато думите ѝ убягваха. Мислеше си за първия разговор, който бяха провели и който се състоеше от не повече от няколко обичайни фрази, изречени главно като опит за добронамереност от негова страна. Тогава определено не се надяваше, че след време ще споделят студа отвън или пък че ще пият кафе заедно.
- Всъщност къде наоколо предлагат кафе? – замисли се на глас Лизбет, докато си припомняше картата на хотела. Първата идея автоматично бе града, където можеше да се говори за сериозна атмосфера, но ѝ се струваше трудно да накара Винсънт да излезе извън пределите, пък и не бе умно решение, тъй като предлагаше поне още десетина минути на студа. Тогава възможни варианти оставаха ресторантът или... Май нямаше друг вариант. Беше същинска катастрофа навикът ѝ да се разбужда с чист въздух и чаша горещ шоколад, който бе далеч по-лесен за направата от едно кафе.
- Май нямаме много варианти, така че ще се доверя на твоята преценка. – въздъхна накрая, щом не успя да стигне до някакво решение. Не я биваше да избира места и можеше да си го признае с гордост. Някое просто я привличаше понякога, но в повече случаи просто се луташе. Цяло чудо бе как бе стигнала до хотела.

Лизбет просто кимна в отговор. Колкото и пъти да я питаше за мнението ѝ, едва ли щеше да получи по-различен отговор от обичайното съгласие с всичко. Вероятно щеше да се възпротиви единствено ако решаваха дали да е в хотела или на територията на някое бунище, въпреки че Лиз твърде силно се бе доверила на преценката му и вярваше, че няма да се стигне до подобен избор. Точно там беше проблема, който я караше да спира от време на време, да забавя крачка и да спре да се усмихва толкова ведро.
- Винсънт, не е ли странно? - попита изведнъж, когато се изравни с него и опита да поддържа неговото темпо като едновременно и да не изостава в мислите си. Сега дори сама се почувства странно, защото едновременно звучеше странно да каже цялото му име, след като някак бе отвикнала, а в същото време това "странно" бе свързано с нещо напълно различно в нейната глава. - Не... Всъщност забрави.
Поклати глава, за да проясни всички мисли и твърде насилствено опита да си върне усмивката, която виждаше как предизвиква и неговата. Не можеше изцяло да забрави всичките глупави разсъждения, които водеше, но пък успя да ги избута на заден план, и триумфът дойде с новото свиване на ръката ѝ в неговата и гордия "марш" към хотела без да мисли къде точно можеше да се намери кафе там. Винс явно бе по-запознат от нея.

- Сериозно... Просто го забрави. - настоя Лизбет, но всичко започваше да изглежда като сблъсък на два еднакво упорити индивида. Сама проумяваше, че рано или късно щеше да се откаже, защото все още не бе твърде силна в отстояването на думите си. - Странно е, че ти се доверявам.
Отчасти бе това. Не гореше от желание да изравя отново избутаните на заден план мисли, така че можеше да се задоволи и с толкова кратък отговор.
- Обикновено не го правя, но самото ти присъствие не ми оставя друг избор. - това пък какво трябваше да значи? Сама се запита наум, търсейки някакъв смисъл, но всичко си оставаше просто изречения и думи. Смътно съзнаваше, че говори за някакво доверие без да се замисля що за такова бе. За момент го изгледа подозрително сякаш той имаше някаква вина за цялата каша от мисли, която можеше да се конкурира с друга подобна за главоболието, което непременно доставяше. След това се усмихна бегло и със свободната си хладна длан разтри челото си. От опит знаеше, че бе студа бе добро противодействие на притъпената болка.