Две седмици по-рано,Площада

Хюго притежаваше отвратителния навик винаги да си подсвирква определена мелодия. Беше нещо като да чуеш една песен и тя да ти се забие в главата цял ден с изключението, че ако си нормален човек, то просто ще си я тананикаш наум, докато той едва ли не го правеше на глас, с което вероятно приковаваше два-три погледа. В крайна сметка тази симпатична европейска страна май не бе чак толкова разкрепостена, че да приеме на мило и драго неговата свободолюбива персона.
- Съжалявам. – идеално прекъсна мелодията точно в любимата му част. Сблъсъкът бе нещо типично за хората както и настъпването, бутването, сръчкването с недоброжелателен лакът или нещо друго, което вероятно не бе изпитал. Поради височината си, която не бе като на великан, но все пак се различаваше от тази на чаровната русокоска, се принуди да сведе поглед, за да провери как е тя. Той си бе като скала, когато някой се блъснеше в него, и като трамвай, когато той се блъснеше в някого. Въобще късметът бе на нейна страна, защото инициативата за леката катастрофа бе нейна.
- Глупости. – възкликна Хюго и отмести поглед встрани. Как въобще можеше да се отучиш от нещо, което ти е в кръвта? Все едно той да прекъснеше с подсвиркването на разни мелодийки. Абсурд. Нямаше начин просто. Както нямаше и начин да спреш да витаеш из облаците, докато вървиш, щом си имаш причина за това. Да не говорим, че точно витаенето или те отвеждаше до някое ново място, или правеше ходенето по-забавно. – Какво му е лошото да си витаеш из облаците, докато вървиш?
Знаеше що за отговор би могъл да получи, но все пак беше готов и с реакцията, така че можеше да си позволи този въпрос.

Руменината, плъзнала по лицето й не му направи абсолютно никакво впечатление. Хюго бе свикнал да го гледат червени домати с меки женки черти. Изразът не бе точен и особено привлекателен, но на него му и липсваха няколко години от обучението за добро възпитание и изразяване, пък и защо да го увърта, щом и в двата случая имаше едно и също на предвид. Освен това не възнамаряваше да споделя мислите си, така че нямаше абсолютно никакъв проблем.
- Наричай ме Хюго. - представи се след кратко мълчание и с достатъчно дързост стовари ръката си върху раменете й и тръгна напред сякаше се познаваха от години. С подобно действие определено прекрачваше границите на благоразумието, но всичко, което бе в нея бе като пиявица за кръвта му и отрова за душата му. Самата русокоска притежаваше онова наивно изражение на ангел, макар от гледната точка на един същински ангел то да бе твърде погрешно и чисто по човешки чаровно. Да, Анджелийн притежаваше една типична непринуденост, едно по детски чисто съзнание според първите му впечатления, за които съдеше единствено от неловкостта, която избиваше под кожата й при всяка дума или всяко уж погрешно действие.
- Какво ще кажеш да загърбим официалностите като господин и госпожица или пък пълното изказване на имената и да бъдем просто Анджи и Хюго? - попита и изви глава към нея, въпреки че дори не бе нужно, когато бяха така близо един до друг, че периферното му зрение да доставяше достатъчна гледка към реакциите й.

Чужденец? И така можеше да се нарече, дори го олесняваше неимоверно много. Бе по-лесно, отколкото да мисли как да обясни появата си от самото небе. Нали уж от там се приемаше, че идват ангелите, а Хюго не харесваше разговорите за тази си същност. Напротив, обичаше да се хвали, но ако се гордееше с този произход не бе в положението да дразни баща си, така че дори това правеше обратно. От друга страна, твърде много време бе прекарал в Англия и Холандия и можеше да каже, че тези страни бяха като втори дом за него.
- На прав път си, срамежлива русокоске. – подсмихна се и прокара пръсти през косата си, карайки я да щръкне дори повече от преди. Ненужно движение, което бе принуден да направи, когато нямаше друго. Но пък не пропусна да вкара в действие един от любимите си навици – онзи, който винаги го предизвикаше да измисля разни закачливи и забавни обръщания, които малцина имаха честта да получат. Обикновено бяха или близки, или жертви на желанието му чисто и просто да се вживява като дразнител, или му бяха симпатични. Анджелийн спадаше в третата графа, но можеше да я прехвърли и в първата, тъй като я чувстваше като близка приятелка от детството. Можеше да вини единствено сходните характери.
- Ти пък да не си местна? – попита, извивайки нагоре вежди, защото се бе подвел от името. Пък и самата външност му напомняше за по-северен народ или нещо по-непознато и екзотично от обичайното.

- Не съм и опитвал да бъда. - възпротиви се Хюго. Отмести ръката си от раменете й и повдигна леко своите. Той не бе атракцията, не претендираше да заблуждава с каквотот и да били, макра тук-там да послъгваше и прикриваше някой друг факт. Нищо значително като например чифт опадали криле, няколко сили и интересен род. Нещо, което бе далеч над викингите, но тъй като бе твърде леко запознат с тяхната натура, можеше да се поинтересува малко.
- Лъжеш ме. - измърмори и я погледна строго. Не използваше силите си, че да бъде сигурен, а по-скоро залагаше на собствените си убеждения. Да, имаше вид на потомка на северен род, но не викинги. Представата му бе твърде изтъркана като за варвари в кожуси, с метални мечове по пояса, брадати и рижи със свирени сиви очи. За разлика от тях Анджелийн бе крехка, невинна, някак наивна, руса и със сини очи. Ако се вгледаше твърде дълго в тях вероятно човек можеше да потъне почти до душата й и ведростта, която изпълваше самото й същество. С подобни мисли Хюго можеше да се мери с романтист от преди два-три века.
- Ако си потомка на викинги, до аз съм ангел в цялата си прелест. - спря се и изпъчи гордо гърди. Естествено ироничната усмивка и сарказма веднага прикриваха признанието, което бе направил, така че тайната си оставаше тайна. Той си оставаше просто чужденецът Хюго с твърде арогантно поведение и свръхдоза самочувствие в нейните очи. Можеше да го прочете в тези така наивни сини ириси и бледа усмивка, отражаваща неговата ирония. Може пък и тя да бе честна, но той умееше да прикрива честността си. В крайна сметка ангелите не бяха чак толкова мили и милосърдни съзнания, за каквито ги представяха в църквите. Веднъж едва бе сдържал смеха си по време на литургия като си заслужи доста остри погледи от присъстващите и сравнения с дяволско създание. Бедните хора... С колко сбъркани представи живееха само.

Хюго леко се отдръпна при появата на спекулация спрямо истинската му същност. Не предполагаше, че думите му ще придобият подобен ефект. Беше просто една шега, съдържаща доза истина в себе си, и все пак бе произнесена като такава. Естествено театърът бе неговата защитна стена и по лицето му не пробягна друга емоция освен тази на остра ирония. Погледна невярващо към Анджелийн като буквално я питаше без думи дали сериозно вярва на всичко онези митове, които обикаляха из различните култури.
- Дори и да бях... - започна Хюго, но спря. Думите му бяха ясни като наизустени, но не бе сигурен дали нямаше да прозвучат грубо. След това се запита пък защо ли се интересуваше, когато на всеки бе позната непукистичната му натура. - Едва ли бих ти казал.. Все пак не е ли твърде рано да говорим за приятелство?
Лично негово мнение, което се опитваше да й натрапи. И бе разумно. Не можеше просто да срещне някого и да го обяви за свой приятел, дори да му бе симпатичен. В случая нещата стояха точно по този начин. Анджелийн представляваше приятна компания; забавна и инатлива русокоска с безразмерно любопитство и някак прекършено, но все пак блестящо в цялата си прелест самочувствие. Само за човек това си бе повод за гордост, макар да не забелязваше такава у нея.
- Какво ще кажеш за един малък подарък? - попита от нищото и едната му ръка се загуби в джоба на черното му яке, напомнящо твърде много за нещо смесено между яке и палто. Харесваше точно тази странност, която се връзваше с всичко, но идеята му бе друга. Пръстите му се плъзнаха по гладкото сребро и в краищата на устните му трепна бегла искреност на усмивката му.