Изоставеният хотел;

Брой мнения : 57 Join date : 15.10.2012

Лошото на бомбите с часовников механизъм е, че въпреки всичката информация по медиини носители и литературни томове с безполезна гняс пак не можеш да стоплиш коя жичка е за рязане. Червената както винаги изглежда най - апетитно и невинно, зелената е просто гадна а синята дори не се връзва. За черните няма да отваряме нито думичка, а ако някой спомене белите ще бъде учтиво помолен да напусне институцията по най-бързият начин.
Разиел винаги бе смятал, че има някакви елементарни познания по темата и това му стига за цял живот/съществуване. Общо взето лайтмотива на цялата работа бе "знам, за да не ми се налага да го използвам никога, защото съм над тези неща ". С радост би го пропуснал в списъка от неща, които би искал да докосне в активното си престъпно ежедневие и сега напук на всякаква здравословна логика трябваше да проявява толерантност. С какво бе ядосал онази проклетия, кармата, че да трябва да яде подобна каша? Предпочиташе да остане високоинтелигентен субект с познания върху сложната теория на бомбообезвреждането отколкото стресиран демон с чифт клещи и никаква идея какво точно да направи. Не че открито щеше да си признае неспособността да овладее положението, не, но не можеше да познае несигурността, която го терзаеше в момента. Може би причината се криеше в това, че се страхува да не сбърка и всичко да се взриви предварително. Не му пукаше, че ще стане на овъглена бисквитка и регенеративният процес ще е истинска кучка... и по-лошо бе търпял обратно през Втората Световна- явно винаги има лош момент да посетиш Хирошима.
Щом бе оцелял след онова една нищо и никаква бомбичка нямаше да го трогне изобщо. Страхуваше се обаче да не унищожи самата сграда и бледите доказателства, че цялото отвличане е нещо повече от местна мафиотска проява. Надушваше стар познайник във въздуха и от това кръвта му кипваше в някакъв еднороден бяс. Най-странното беше, че тъкмо щом бе започнал да се съмнява в искреността на събитията нещата бяха отишли по дяволите. Бомбата магически се бе появила на игралната площадка и това го поставяше в крайно неприятно положение. Защо по дяволите да взима подобни решения точно сега? Естествено, че би дал всичко в името на това да успокои параноята и да си докаже сам ба себе си, че Максимилиан няма шансове да напусне плиткият си гроб и да го потърси отново. Играта им бе спряла още преди век и подновления нямаше да има... Раз живееше за убеждението, че най-накрая се е измъкнал от този своеобразен кошмар.
И ето обаче, отново бе попаднал в нещо, което бегло носеше подписа на другият демон. Въобразяваше ли си, или бе на прав път и истината се опитваше да му се изплъзне? Като пясък между пръстите бе проклетията, дано да й дойде малко акъл в главата и да се вразуми най -накрая. Нямаше да толерира подобно поведение, наистина нямаше.
Ами ако в момента се самозалъгваше и реално не съществуваше нищо от Макс наоколо? Толкова дълго бе живял с него като своя сянка, че свободата не носеше никаква сладост а просто засилваше вековната му депресия. Колко глупаво беше, не е ли истина? И дете би преценило по-качествено заобикалящата го реалност колкото и невинно и объркано да е малкото му съзнанийце.
Демонът извърна глава към проснатата до него на пода фигура. И тя бе на наскоро придобило женственост дете и сега, когато собственикът не бе в съзнание, още повече приличаше на безобидна играчка. Намеренията му към момичето не се бяха променили и все още искаше да й влезе под кожата, за да се намести в леглото й.. но му се струваше, че каузата е обречена дори и за него. Нямаше смисъл да я спаси от експлозията в името на личното си либидо и реално обмисляше да я изостави на унищожителната огнена стихия. По-рано бе планирал просто да я измъкне и да се възползва, но сега главоболието ставаше все по-сложно и обещаваше да му излезе през носа. В цялата му костна структура не бе останал нито един честен или благороден кокал, което обясняваше доста. А и кучката сама си бе виновна, че я бяха заловили заедно с него. Да си сърба попарата, която си бе надробила самичка.
Раз поклати глава. Въпреки всичкият си негативизъм все пак щеше да я измъкне и не можеше да го обясни. Интуицията му нашепваше, че ще му свърши някаква работа в бъдеще- винаги можеше да я използва като пионка след като ще му дължи услуга за спасяването. Сексът нямаше да е единствената отплата.
Захвърли клещите на земята и те издрънчаха с недоволство. Не, нямаше да се занимава с бомбата. Параноята да върви по дяволите, Джак нямаше повече работа тук и времето да напусне сцената наближаваше. Десет минути до избухването на бомбата си бяха десет, но това не значеше, че стигат за нещо. За толкова не би слезнал осем етажа колкото и бързо да вземеше разстоянието - асансьорите бяха спрели заедно с останалата част от тока в сградата. Единственият начин да измъкне и себе си и момичето в безсъзнание бе да скочи и да се постарае да бъде някаква предпазна сила; все още не знаеше дали хлапето е човек или не. По-добре да внимава със сложните каскади, за да не я осакати излишно.

Нещо бяло се опитваше да окове в желязната си хватка крайниците й и за разлика от вечно разказваните истории, където то е цвят на чистота и избавление, в случая се оказваше малко по-различно зло, принуждаващо кожата на Ахинора да се отлепя бавно, но мъчително от предназначеното й място, докато самата жертва на цялата тази ужасяваща гледка стоеше и наблюдаваше пропадащата си плът без да може да реагира адекватно. Мозъчните й клетки бяха изпаднали в безсъзнание, което подсказваше, че правилното им функциониране е невъзможно. Сърцето й заби в лудешки ритъм, звукът в ушите й наподобяваше едновременното удряне на тъпани, а въздухът, преминаващ през ноздрите й, по-скоро се опитваше да я убие, отколкото облекчи до някъде цялата тази отвратителна гледка... Тялото й се помръдна, белия цвят я погълна изцяло, а силният писък я избави от агонията....
- Ааааааа!!- чуха се хиляди гласове, чиито притежатели се скупчиха около пострадалите с едничката цел да задоволят смешното си любопитство. Смешна човешка сган! Никой обаче не смееше да припари до предполагаемите мъртъвци, защото ги беше гнус! Струваше им се по - ужасяващо от това да се здрависат с прокажен дори, защото мъртвецът... той беше просто труп, който не можеше да им отвърне? Защото духът му можеше да им направи нещо ли? Защото едното тяло беше разпльоскано на цимента, а кръвта му се стичаше на река чак до близката шахта на петнадесет минути от тук. - Повикайте линейка, бързо! Полиция! Това беше експлозия! - развика се някой, ала при думичката "експлозия" всички се разтичаха накъдето очите им видят, защото възможността за втора такава веднага изпъкна на преден план, пред това да проверят дали двамата клети човеци са оцелели... но това не беше грешка. Чувството за самосъхранение е вродено и със сигурност е хубаво нещо, нали?

Сините очи на Ахинора бавничко се отвориха, докато тя се опитваше да осъзнае какво всъщност се случва... главата й пищеше от агонизиращи болки, кръстът й бе прерязван от неописуема болка само при едно движение, а нещо или някого не й позволяваше да помръдне... Вгледа се в мекотата под себе си и едва не се разкрещя от ужас, щом установи, че това всъщност е Разиел! Ръцете й се промушиха някак си под неговите и започнаха да удрят леки шамарчета по бузите му с цел да го свестят, но уви, май нямаше такава вероятност.
- Ехо, господине, добре ли сте? - така и не бе разбрала името му. - опипа пулса му... а той едва-едва подсказваше за течащия живот в клетото тяло.
Изправи се с мъки и се огледа наоколо, имаше много хора, но никой от тях ОТНОВО не смееше да я доближи, защото се намираше в опасна зона. Просто й правеха знац с ръце бързо да се приближи, за да не изгърми преди полицията да пристигне, но как се очакваше Ахинора да възприеме тези знаци, като мисълта, обладала цялото й същество, бе дали прословутия мъж бе жив или не! Все пак... животът й бе спасен заради него.
Измърмори тихо някакви думички и тялото му се повдигна бавно, подпирайки се на гърба й - магия! Инсценира, разбира се това, за пред клетите човеци, живеещи в неведение за някои свръхестествени същества, и тръгна по огромния път с Разиел на рамене. Крайниците му се влачеха по земята, а кръвта оставяше своите нежни алени отпечатъци, докато грациозната походка на детето го отвеждаше към една много важна сграда... Хотел, където да се погрижи за него и себе си.
Ако го вкараше в болница, първото нещо, което щяха да попитат, бе как е оцелял след подобно падане, а второто... нямаше сили и едва ли смагия щеше да успее да се домъкне и до най-близката такава.

Не след дълго краката й прекрачиха прага на един от приличните хотели, където се предполагаше, че щеше да се погрижи за себе си, първо, а след това и за него.
- Добър ден, стая за двама. - измърмори тихо на втрещената рецепционистка.

***
Тялото на Разиел беше оставено на леглото, а Ахинора промиваше своето в банята. Китките и глезените й бяха виолетово-сини, а на множество места плътта й представляваше украсена с алена пихтиеста, за щастие полу засъхнала, течност картина, неописуема, единствена по рода си... Единственото нещо, което все още не можеше да преодолее като физическа болка се намираше около главата и при всяко рязко повдигане на чело или поглед в страни, тя нахлуваше като престъпник и впръскваше ток по всеки един милиметър плът, оцелял след това "нашествие"! Капки недоволство прогориха съзнанието й, когато осъзна, че всичко, което е изживяла е по вина на Джак, но разбира се! Вече нямаше да прави опити да помага на никого! Самонавиваше се и се самообвиняваше че си причинява това, вместо да търси "скритото съкровище" и така наречените си роднини. Така или иначе за нея те нямаше да представляват нищо повече от купчина хора, поделящи една и съща кръв и един баща. А до колко и това беше достоверна информация - самата госпожица Стелиус също не можеше да отговори. Но сега не мислеше за това... а само как да се освежи и изхвърли изцяло от живота си непознатия измамник-алкохолик, победен на карти и притежаващ много повече врагове, отколкото пръстите на ръцете и краката й, умножени по сто, преброяваха.

Брой мнения : 57 Join date : 15.10.2012

Тялото му беше натрошено така, че костите представляваха отвратително нискокачествен пъзел под разкъсаната плетеница от мускули. Парченцата не пасваха, но с времето това им досадно свойство щеше да се загуби и да се претопи в нещо... малко по-смислено, като за начало. Разковничето наистина бе в периода пространство измерван от всички тиктакащи институции- до колко обаче часовникът бе на негово разположение нямаше как да разбере. След като бе скочил нещата временно бяха потънали в абсолютен мрак, а за малко и в болка. Нищо, с което до сега не се е справял и не може да се справи- в цялата работа имаше прекалено познати елементи и те го караха да се чувства по домошарски уютно. Крайниците му познаваха подобно отношение вече векове и нищо не можеше да ги ги стресира достатъчно. Когато имаш регенерация достатъчно силна да те върне обратно дори когато са те разчленили на едносантиметрови парчетии рано или късно развиваш завидно за всеки истински йога търпение.
След мрака винаги идва липсата на съзнание, а после и бавното мъчително възвръщане на такова. Общо взето се чудиш кой си, защо си тук и какво по дяволите правиш докато сетивата ти се разбуждат. Колкото по-бавно се освестиш толкова по-хубаво; за какво ти е да схванеш по бързата процедура до каква степен си нагазил в лука? Разбуди ли се изцяло тялото ти ще дойде болката или каквото там е решило да те тероризира в будно състояние- за това и минутите в които хем спиш, хем си в съзнание са най-приятни.
Щом Раз напусна розовото блаженство на този период насилствено ефектът бе като да те смаже тир- беше му се случвало, знаеше какво е. Всяка една свободна молекула от тялото му пулсираше в своя собствена агония и съвсем егоистично не търсеше утеха никъде. Чудесно, майната им. Едно от хубавите неща на Разиел бе, че винаги- без значение какво по дяволите му е на главата- ще си вдигне задника и ще продължи напред. За същество, което отчаяно искаше да спре съществуването си подобна борбеност можеше да се е получила само насилствено; заслугите за нея прибираше не друг, а Максимилиан. Това чудовище го бе подлагало толкова усърдно на терор, че тялото му волю-неволю се бе превърнало в оцеляващ фактор. Хлебарка. Съзнанието нямаше право на глас и демонът просто се вкисваше допълнително от досадната новина. Някой ден обаче щеше да го надцака изцяло и тогава да си го върне на всичко и всички; необходимостта идваше от прекомерно гигантското му его, което просто не искаше да се събере в тази Вселена.
Очите му се отвориха и всичко се претопи в размити и абстрактни форми, които му донесоха още по-силно главоболие. Вероятно си бе пукнал черепа и сега страдаше от някакво отвратително сътресение, което обясняваше защо всички опити за движение се проваляха като опити да се опазят фурми от много гладни камили. Щеше да мине щом се докопаше до една хубава бутилка Джони; всички мъки и болежки щяха да се удавят в кехлибарена течност престояла правилен период от време. Мъртвопиян бе обичайното му търсено състояния за всички мигове в които е бил тероризиран физически и първата му изцяло довършена мисъл в момента бе свързана именно с това: от къде можеше да намери няколко литра отлежало, за да се накърка до идният понеделник?
Реализацията, че не се намира някъде на улицата или в добрата стара морга му удари шамар през топките няколко секунди по-късно и мъжът се опита да скочи напред в следствие от шоковата реакция. Това определено под него бе легло, а наоколо стая- и нещата хич не придобиваха приятна перспектива веднъж щом го бе осъзнал изцяло. За щастие нишката на размислите се прекъсна от серия шумни и гротески псувни които бяха неговата първичка реакция щом тялото му не се подчини на рязката маневра и го стовари на пода.
Може би отново бе изгубил съзнание за кратък период от време, може и само да му беше причерняло. Щом обаче нещата почти си дойдоха на мястото Раз успя да фокусира частично крачетата на леглото и масивното празно пространство под него. Цялата половина на лицето му към пода лепнеше гадничко- имаше нещо влажно в цялата тази работа, което по металическият вкус и мирис можеше да счита, че е кръв. Май си бе счупил носа при аварийното "кацане", не че имаше особено голямо значение. Останалите му рани така или иначе не бяха промити, а дрехите стояха същите; демек като набереше достатъчно инерция да се погрижи за тях щеше да намести и счупената костица на носа.
С мъки и още псувни демонът се завъртя по гръб и няколко минути се отдаде изцяло на почти медитативна фаза. Таванът над него се въртеше като обладан от бясно торнадо, но с идеята, че и това ще свърши рано или късно. Докато фронта се успокоеше Раз се зае с добрата стара занимавка да залага сам със себе си коя част от тялото му как е повредена. Имаше сто процентовото убеждение, че едното му рамо е извадено, а до някаква степен и двете ръце са счупени поне на три места. Краката не си усещаше- не и все още- но това бе само временна фаза. С усилие на волята и невероятен мазохизъм скоро щеше да вкара всичко в действие.

Тънките женствени пръсти минаваха със завидна нежност по всяко едно наранено местенце, белязало по някакъв начин крехката й кожа. Самата плът бе настръхнала от ледените пръсти, но това далеч не можеше да притесни госпожица Стелиус, която за пръв път през целия си съзнателен живот изживяваше подобен ужас. Та тя направо се беше върнала от страната на мъртвите! ... или поне така й се щеше да мисли. Ушите й, подобно на котка, сякаш се заостриха леко в краищата си и доловиха мимолетния шум, идващ от другата стая. Навярно страховитото същество се беше събудило след това смъртоносно падане! Вече бе убедена напълно, че работата със свръхестествените създания не е чак толкова лоша... Та нали и тя бе наполовина (а защо не и изцяло) такова животно.
Глезенът й бе покрит с обилно количество Реванол, отбелязал се с грозно жълтеникаво петно по бинта, на челото си имаше детска лепенка с ягодки за шарки, а останалите синини и охлузвания бяха общо взето нищо фатално, с което да не преживее остатъка от идната седмица.
Събра всички лекарски принадлежности в бялата кутия, чиято сърцевина бе изрисувана с червен кръст и поемайки си дълбоко въздух, защото о, да, определено щеше да й бъде нужно коремно или направо йогийско дишане, с което да успокои цялото си същество, преди да навлезе в крепостта на прикрития демон. Ами ако беше нещо страшно? Не, не, не трябваше да се бои, тъй като винаги можеше да го стресне, точно както в бара, и да го остави безжизнен за известен период от време, през който да си плюе на петите и да изчезне от полезрението ...му. Дланта й се допря до кръглата дръжка на вратата от изящен дървен материал и не след дълго госпожица Ахинора се озова в стаята с Лийч.
Смутеният син женски поглед се спусна по шарените тапети, по картината над главата на Разиел, по кутретата на краката му, по черните точки на чаршафите, та даже по листенцата на розите върху дървената маса... Накрая обаче се наложи да го срещне с този на Джак и просто да говори по същество, а не да се държи като някакво недорасло хлапе, смятащо, че е най-главен център на вниманието. Мда... макар че и тя си имаше нужда от това де.
- Ами... - започна несигурно тя, като на лицето й се бе образувала каменна плоча, чиято непроницаемост бе очевидна, но и притеснението зад нея още повече - Нека ти помогна с раните. Ще стане много по-бързо и лесно, вместо да го правиш ти. И без друго, дори и да не съм, се чувствам виновна от наличието им в момента... - призна си девойката и като че ли едно огромно облаче дим излетя през ухото й и успя да смъкне смешната маска на хлад и "непроницаемост", просто не пасваща на миловидност като тази на младата Стелиус.
Седна до него на леглото, като в същото време мозъкът й не обработваше правилно информацията и мисълта, че по-рано напълно директно й е казал, че ще бъде най-щастлив ако се намира между краката й, дори не фигурираше из списъка с "важни-внимание!", защото вероятно приемаше това, което не й допада, като шега, закачка, а не потенциална опасност. Колко лекомислено. От друга страна това, че стоеше единствено по боди-подобно жена с цял бански на плажа, дори не я смущаваше. А и как? Мислите на младото момиче бяха по-чисти и от тези на един ангел.
Вгледа се в тялото му изучаващо и при всяка по-сериозна травма кимваше леко, отговаряйки мислено какво е засегнала и как ще се възстанови.
- Имаш извадено рамо на дясната ръка, главата ти е спукана на две места, скоро ще се появи джонга около челото ти, щастие, защото няма да те боли докато спиш; лявата ти китка е счупена, забелязах наранени глезени, сплескани мускули, които обаче с твоите странни функции да възстановяваш материята, а и живота си, май много скоро ще възвърнат живеца си. - спря замислено и показалецът й застана върху долната устна, подсказващ колко усилено разсъждава над наранената особа - Да започваме? Намествала съм рамо няколко пъти! - веднага предложи помощта си, без дори да подозира колко жестоко отблъсната може да бъде.
В интерес на истината едва ли щеше да се разсърди при подобно рязко отношение, поради наличието на вина, разяждащо вътрешностите й в този миг. Освен мислите й от по-рано, когато тайничко го бе обвинила, сега едва ли не го беше сплескала, докато летяха от доста висока сграда...

» Преди няколко месеца, Хотел Трансилвания