"We don't sleep when the sun goes down We don't waste no precious time All my friends in the loop Making up for teenage crime"
Аптеката бе празна, а в цялото помещение се носеше гадната летлива миризма на препарати за основно почистване. Сърцето на блондинката биеше лудо и въпреки забързания ѝ сърдечен ритъм, крачките ѝ бяха толкова малки, толкова незначителни, толкова лениви, че човек би си помислил, че чува стъпките на болнав. Тя оглеждаше щандовете, сякаш не търсеше нищо особено, но точно обратното. Очите ѝ шареха на всички страни, сякаш тя бе удавник, който се носеше на вълните и оглеждаше водата за спасителен пояс. Нейният спасителен пояс обаче не бе кръгъл и оранжев, а малка пръчица, която бе дарена с възможността да показва плюсове и минуси, ако се досещате. Още една стъпка, още един щанд и ето ги. Не знаеше как да подходи. За бога! Тя бе на петнайсет! Не трябваше да си купува тестове за бременност. Тя трябваше да събира снимки на любимия си изпълнител и да мечтае как ще стане журналист някой ден. - Това ли ще е всичко? - попита киселата аптекарка, маркирайки баркода на кутийката. Блондинката само кимна, остави парите пред жената, взе си покупката и излезе от аптеката. Бе прекалено засрамена, за да позволи на света да разбере къде бе сбъркала. Алесандро Манчети я бе омагьосал, бе я накарал да прави неща, за които тя не бе готова ни най-малко и след това я накара да съжалява за това само с думите "Опа, май се скъса." Тези думи все още ѝ бяха нашепвани незнайно от кого всяка нощ, щом затвореше очи и бяха една от многото причини тя да не бе спала от една седмица. Затова, искайки да изтрие грешката си, тя скри кутийката във вътрешния джоб на якето ѝ, така както искаше да направи и с онази нощ. Да скрие някъде спомена, от който да няма никакви резултати. Но уви...
#девет месеца по-късно - Поздравления! - изрече сестрата с усмивка на уста. - Момиченце е.
"You’ll build your walls and I will play my bloody part To tear, tear them down Well I’m gonna tear, tear them down"
- Марина, моля те! Спри да плачеш! - Марина бе на две годинки, живееше с майка си в един малък апартамент в центъра на Неапол, а Дилия Морети всячески се опитваше да завърши образование. винаги бе мечтала да стане журналистка. Още от малка ѝ бяха подарили една пишеща машина, която издаваше най-красивия звук на планетата за Лия. По-красив от сонетите на Моцарт или балетите на Чайковски. - Марина, моля те. Марина Морети бе живо копие на майка си и за щастие не носеше нито една единичка генетичен материал от баща си. Имаше същата пепеляво руса коса, каквато имаше и майка ѝ. Майка ѝ я поддържаше дълга и винаги вързана на висока опашка, докато малкото копие на Дилия носеше косата си заплетена на хубава плитчица, достатъчна, че да прихване цялата ѝ коса. Очите им бяха като отражение едни на други - еднакви на цвят, на форма, дори и миглите им бяха еднакво дълги и извити. Сини, зелени, сиви, нещо по средата. Дилия стана от леглото си, знаейки точно как да успокои дъщеря си. Бе само на деветнайсет, но знаеше точно толкова за майчинството, колкото и майка на три деца и баба на няколко внука. Приближи се и погали нежно коремчето на момичето, при което тя моментално се унесе в сън. Дилия въздъхна тежко и се върна на мястото си. Истината беше, че бе толкова изморена от всичко, че бе готова да се предаде. И единственото, което я крепеше беше другия чифт синьо-зелени очи в стаята, които в момента спяха спокойно и тихо на няколко метра до нея.
На сутринта се събуди в спешното отделение. Беше надишана с дим. От малкия ѝ апартамент бяха останали само песъчинки и пепел, а от дъщеря ѝ - едно бездиханно и обгорено телце.
"So when your hope's on fire But you know your desire Don't hold a glass over the flame Don't let your heart grow cold"
"Аз го направих. Не знам как. Аз го направих. Аз го запалих. Аз я убих." Дилия Морети сънува тези думи всяка нощ. Тази нощ я променя изцяло. Тя отрязва красивата си руса коса и я боядисва в червено, въпреки че си няма и на идея защо го прави. Заедно с косата обаче идват и други промени. Има нощи, в които тя не помни нищо. Нищо освен огън и пламъци. Вече знае. Вече знае, че тя подпалва разни неща с ума си. Знае го и Кенет Ред, нейн стар другар, с който отварят хотел за специални хора в Румъния.
Индекс 
