Трапезарията за празничната вечера

Като един прекрасен домакин, Кенет Ред беше в залата за хранене доста преди да започне самото празненство. Бе изпратил покани до всичките си гости и се надяваше да види всички тук. Коледното му настроение бе взело връх по всички възможни скали и не просто ескалираше, а избиваше през всяка пора от тялото му и го караше да изглежда светнал като коледна лампичка, която определено след толкова много светене, скоро щеше да изгори като нищо и да провали цялата верига от светлини. За радост, Кенет не водеше други звезди и светлинки след себе си, макар да умираше да светне и тази на Дилия като пъхне щепсел в нея, но определено не искаше да я гаси. Тайно му се искаше забранено да я блъсне върху бюрото си или върху тази маса и да я обладае. Представяше си я с онова сексапилно бельо, с което бе била онзи ден и мисълта да го свали беше изключително изкушаваща и разсейваща. Слабините му се сгърчиха от желанието, но си наложи да бъде спокоен и подръпна за последно покривката. Обиколи масата няколко пъти, огледа приборите и салфетките и с удоволствие установи, че всичко беше повече от наред!
Заподскача весело към вратата, подмина украсените с гирлянди колони и зелената, ненакичена елха, която го примамваше със своите прекрасни бодлички. Искаше да се хвърли отгоре й и да я прегърне, макар това вероятно да болеше.
Извърна се към шумовете, които се смесваха с коледните песнички и трудно бяха различавани.

Коледа.
Имаше нещо странно в този празник. Не бе от най-обичаните от Дилия дни. Много повече предпочиташе Нова Година, просто защото имаше чувството, че след като се събуди на следващия ден, въздуха ще мирише различно, а коледните ѝ звезди, които винаги увяхваха и не приличаха на тези от магазина за цветя, щяха да цъфнат. Рядко се случваше нещо да изглежда различно, но в първите дни на Новата година, нещо вътрешно я топлеше - задаваща се промяна, може би?
Е, каквото и да беше, сега не бе важно, защото навън бе минус петнайсет градуса, и те не много предвидливо, вече бе облякла вечерната си рокля, когато от магазина за цветя ѝ се обадиха, да ѝ кажат, че поръчката ѝ е готова. Вечерната ѝ рокля се състоеше от много тюл в кралско лилаво, който падаше чак до пода, така че тя се надяваше, че персонала се бе погрижил пода да бъде безупречен.
Знаеше, че единственото нещо, което липсваше на празничната вечеря бяха цветя. Красиви, нежни и уханни гладиоли и орхидеи вмомента лежаха в прегръдките ѝ, докато пиколото на хотела ѝ помагаше да прегази малкото сняг, който се бе насъбрал пред входа. И всички тези цветя, превъзходни деца на майката природа, бяха окъпани в същия цвят като роклята ѝ. Не ѝ пукаше дали беше Коледа или не, тя бе домакинята и съответно щеше да обърне малко внимание към себе си.
Влизайки в залата тя завари не кой друг, а Кенет. Отношенията ѝ с него бяха малко странни след онази вечер - не знаеше, дали да се надигне на пръсти и да го целуне или просто да се сгуши в неговата голяма приятелска прегръдка. Не знаеше дали да му напомня с погледи преживяното или да си трае и да задържи този бушуващ в нея огън за тогава, когато повече неща ѝ бяха ясни.
- О, Кенет! - тя наруши тишината и без да го пита му подаде половината от огромния букет с цветя, който носеше. - Слагаш тези във вазите. Два стръка светла орхидея и един стрък от тъмните гладиоли. - Той я погледна, а в очите му бе изписано единствено недоумението, причинено от липсата му на знания по ботаника. - О, да! Гладиолите са тези, дето са много на един стрък. Орхидеите са тези, които приличат на възпалено гърло.
- Изглеждаш чудесно, Дилия! - каза той, но тя вече се бе заела да доукрасява масите.

Кенет замига след нея, опитваше се да запомни подредбата на цветя с фотогеничната си памет, която притежаваше, но уви! Неговия поглед беше забит предимно в нейния задник, който беше облечен вероятно в толкова деликатно бельо, че то не се отбелязваше по прилепналата й рокля. Неговата стилна бъдеща жена! Глупости, Кенет, глупости! Неговата настояща стилна сътрудничка, която в бъдеще сигурно щеше да му бъде жена. Е, по- възбуждащия вариант в случая определено щеше да е тя да не притежава бельо, но Кенет дори не можеше да си го помисли без да си проличи съвсем видно за какво мислеше неприличника.
Сведе поглед към цветята и тръгна в обратна посока да пълни вазите. Трябваше да отбележи, че нямаше вода в тях или поне в неговата половина. Другата дори и да беше, то определено Дилия сама си ги беше напълнила. Понякога се възхищаваше на любовта и вниманието й към цветята, на нежността, с която ги докосваше и поставяше в отредените им вази. Но въпреки тези му мисли, Кенет не спираше да бъде човъркан от тези вероятности за бельото й. Извърна се внезапно към нея и погледа му срещна прекрасния й бюст. Нещо напоследък все срещаше едни такива части от тялото й, които просто му говореха и го приканваха да протегне ръце и да ги помачка сладко- сладко. Преглътна мъчно и още по- мъчно отдели погледа си от примамливата зона.
-Дилия, ти носиш ли бельо?- изстреля преди да се усети.
Целия почервеня от срам и се обърна към масите, за да продължи да си слага цветята във вазите и да се прави, че нищо все едно не я е попитал. Прочисти гърлото си и реши да се опита да смени темата.
-Ти имаш ли добро усещане за Коледата? Мисля, че тази година ще е прекрасна!