Преди две години из горите на Трансилвания.

Преди да успее да се измъкне от него, Виктор протегна дългата си, голяма ръка и улови китката й грубо. Притежаваше особена жестокост, когато ставаше въпрос за непослушни дами и за разлика от доста свои колеги, нямаше нищо общо с цветовете на косите им. Някакво разпространено психическо заболяване ли беше това, от което очевидно не страдаше? Ха! Най- вероятно. Но нека се върнем на случката с нашия герой. Виктор изви китката й внезапно и я накара да се свие почти от две. Не, че обичаше да бъде груб, но се чувстваше принуден от ситуацията да отговори със същото, с което бе посрещнат. Кракът му се настани между нейните и ги разтвори с коляно така, че да не може да се измъкне толкова лесно, колкото и гъвкава да бъде. Обви русата й коса около дланта си и я дръпна назад, за да не нарани лицето й в неравната кора на дървото.
-Прекалено неподходящ момент си избрала, не мислиш ли?- попита изключително безгрижно Виктор, докато лекичко отпускаше косата й само, за да се порадва на мекотата на русия водопад от гъста коса. Можеше да се закълне, че скоро не бе докосвал толкова жива руса грива.
Припомни си нещо толкова тайно и толкова непозволено, само негово, заложено генетично в душата му, и отново стисна косата й преди да я пусне напълно и да се отдалечи, докато стискаше пръстите си в юмрук. Мускулите на ръката му се напрягаха и ги караха да опъват ръкава на коженото му яке.

Виктор се изправи само, за да се подсмихне повече от непукистки и да се обърне с гръб към нея. Действие, което не можеше да си позволи, ако не смяташе, че има скрит коз. А всъщност, коза беше съвсем открит, просто се нуждаеше от правилните очи... виждащи, интелигентни, умни очи, каквито противничката му явно не притежаваше. Но... русо гладно няма, нали така? Подсмихна се на собствената си мисъл, докато пространството около него започваше да трепти и да изобразява картинки противни на действителността. Съзнанието му изпиваше спомените й, свързваше се с тях и ги проектираше на ново, изземайки всякаква действителност от главата й. Оставяше Катлийн да вижда това, което искаше той. Много по- реални картини, отколкото всъщност бяха.
- Спомняш ли си Роджерд, Кати?- гласът на Виктор се разнесе из малката, кокетна кухня... такава, каквато би искала всяка жена, а още по- кокетно русо момиченце забиваше нож като на забавен кадър в тялото на висок мъж, смътно приличащ на нея.
Карпович не присъстваше в тази мила семейна картинка. Толкова истинска, че жертвата му не можеше да я прецени като илюзия, а като напълно реално съществуваща случка в момента.
-Сигурен съм...-шепота му се разнесе и погали слуха й от невидимото място, на което се намираше,- че твоето татенце ще се гордее с вроденото ти чувство да убиваш.

Виктор събра слюнка в устата си. Притежаваше натрапчивия вкус на кръвта, който не харесваше, когато става въпрос за неговата. Изплю я, докато се изправяше до седнало положение. По ръбчетата на устата му потече тънка струйка кръв, от вътрешно наранената му буза. Определено трябваше да помисли за промивка в скоро време, но това не беше от най- глобалните му проблеми.
Внезапно пое глезена й и я събори на земята. Внимаваше да не удари главата й, но всъщност не беше сигурен, че ще успее да постигне точно този ефект. Нещо силно изхрущя, докато тялото й падаше на земята. Дръпна я към себе си и я притисна с тяло. Цялата му решителна тежест се отпусна върху Катлийн и я притисна към земята така, че не можеше да мръдне, колкото и да й се искаше и въпреки това не я затискаше реално с цялото си тежест. Намести се между краката й, така както не можеше да го ритне. Прикова ръцете й над главата и се усмихна повече от показателно за настроението си, което преливаше от ярост в развеселение.
-Не са те учили вкъщи на обноски... въпреки че, съмнявам се да са имали време, когато толкова рано си ги напуснала.- извъртя очи с досада Виктор, докато цъкаше с език.