Мелодия Лав Милър

1.Име: Мелодия Лав Милър

2. Възраст: 22

3.Раса: Омайниче Мелодия Лав Милър 3827031138

4. Способност: Ами двечки, но са си ми достатъчни...Чарът си идва с расата, така че него не го броя за способност, но възможността да се превръщам в образът на най- желаното от жертвата си...Ето това е яко. Все още се доусъвършенствам..
Втората беше по- различна... Един вид- четене на мисли си беше, но по- специално...Можех да виждам всички минали и настоящи, но само при допир. Не действаше от разстояние или нещо подобно. Но при допир информацията беше доста. Първоначално беше дяволски объркващо. В момента вече можех да заявя, че го контролирам.

5.Характер: Ами...аз съм омайващо същество.
За жалост съм взела характеристиките на расата си с точките и запетаите...Да, хората наистина ме плашат... Никога не знаеш какво им се върти в главата...И тази чувствителност. Дори на моменти себе си отегчавам, но ... не мога да се сдържа. Емоциите ми просто са до тавана и както си стоя спокойно, то от няколко изречения можеш да ме накараш да летя в облаците от щастие, и със следващите няколко да ме пратиш в ада. И все пак се старая да бъда мъжко момиче...колкото е възможно да бъде едно омайниче.Малко съм агресивна...не, постоянно де, но да кажем, че лесно се ядосвам и още по- лесно ми минава. Обичам да казвам истината в очите на хората и очаквам от близките ми и приятелите ми същото... Обичам топлината, обичам романтичните романи, обичам щастието. Обичам всички сезони! Особено с приятна компания. Обичам и себе си. Това е най- важното. Обичам модата... По нея доста често се увличам. Друго, друго...Друг досаден факт за моята особа - твърде много се засягах. Дори да знаех, че не е на сериозно и че някой се шегува с мен, то просто се усмихвах или дори се смеех, но го приемах много навътре.. Шантав характер съм, в това няма спор. Дано само да не ме избягвате, защото пък това да съм сама ми е един от най- големите страхове.. Обичам всички около мен да са щастливи! Това съм аз...

6.История:
Wanna hear the story of my life? Е… не е нещо чак толкова интересно, нито грандиозно. Всеки си има кратка история в живота, нали? Малко драма, малко сълзи, малко щастие…Животът е радост и тъга.
Родена съм в Ибиза.. едно наистина слънчево и прекрасно място, което с гордост наричам мой дом. Имах си мама, както и тати и…абе семейство в пълен състав. Но не винаги на семействата им е писано да си стоят заедно. Баща ми беше военен и … ами да кажем, че не се връщаше с години. Ирак, Иран, както и други подобни държави. Всичките ги обикаляше и се обаждаше веднъж в месеца, ако успее да се добере до телефон на време. Както и да е, това с мама го преживявахме и се оправяхме. Бяхме си само двечките, понякога и леля ни идваше на гости, заедно с братовчедка ми. Женско царство отвсякъде.
Така и пораснах..
Бях добро дете, прилежно в училище, обожавам изкуството и музиката. От малка имам слабост към тези две насоки…Обичам да рисувам и да свиря на пиано, особено когато съм много тъжна или много щастлива. Тогава се получават най- хубавите ми произведения. И да пея мога…поне според учителите ми. Но така и не се престраших да изляза на сцена или изобщо да си отворя устата пред публика. И все пак имах щастлив живот…
На 15 се влюбих за първи път. Беше прекрасно. Казваше се Арън… беше с дълбок син поглед и гарваново черна коса,строен, умен, забавен и… Той също ме харесваше. Макар в началото да имах трудности при комуникирането с него, защото се притеснявах извънредно много, че може да ме отхвърли…Е, безпочвени притеснения. Той ми беше първата любов, прекрасна и чиста… Всичко вървеше супер, докато един ден светът не реши, че съм твърде щастлива и …Ами може би реши да ме накаже. Не може толкова много щастие в един човек, предполагам.

* October 21th , five years ago *

Денят беше необичайно мрачен. Имам предвид – вярно, че е есен, но хайде де…Може ли да е толкова студено, да духа вятър и да вали като изведро в един и същи ден? Чувствах се ужасно…Не бях виждала Арън от няколко дни. Опитвах да се свържа с него, но без успех. Прибрирах се от училище. Мама беше на работа в модната агенция и беше казала да отида там, за да се приберем заедно. Бях изцяло мокра. Дългите кичури коса прилепваха по лицето ми, а студът и вятъра пронизваха тялото ми… Ако утре не съм болна, пък на!
За щастие най- накрая стигнах до офиса. Странното обаче беше, че пред агенцията имаше линейка. Спрях се за момент и сърцето ми се сви. Побързах да се кача по безбройните стълби и да проверя какво ли се е случило. Може би на милата им възрастна счетоводителка й е станало лошо. Нахлух в офиса и започнах да се оглеждам. Майка ми я нямаше… Отидох до една от колежките й и попитах къде е тя, но тогава забелязах, че очите й бяха подпухнали и зачервени от сълзи. Присвих своите, и отново й зададох същият въпрос. Тя изскимтя тихо и ме прегърна силно и захлипа отново, мънкайки под носа си неразбираемо.
- Сиси, вече ме плашиш… Какво се е случило и къде е мама? – казах накрая все по- тревожно.
- Съжалявам, Мел… Много съжалявам! – проплака тя отново – Тя е…тя е мъртва! Няма я.. – каза по- разбираемо, но точно тези думи не исках да разбирам… Очите ми се разшириха и усетих как кръвта се отдръпна от лицето ми. Хванах ръцете й и я погледнах невярващо.
- Лъжеш ме…Как…Какво.. ? – опитах се да свържа мислите си в изречение, но не се получи. В главата ми беше само една мисъл – НЕ Е ВЯРНО!
- В офиса нахлуха някакви хора… Не беше обир, защото не търсеха пари. Просто нахлуха и явно целта им е била майка ти. Не знам.. може би е нещо свързано с баща ти..Не знам! Но… - останалото не го чух. Всичко, целият свят заглъхна. Нищо вече нямаше значение, загуби смисъла си. Усетих земята да се приближава рязко…Май паднах на колене…Не, просто седнах на земята и се загледах в една точка. Не може това да е вярно, не може това да е края…Не може да я няма! Единствения човек, който беше до мен винаги, най- близката ми приятелка, най – невероятния родител…Моя свят!

* A few weeks later *

Дните се нижеха един след друг, но не ги усещах. Вече живеех при леля ми. Баща ми така и не се беше обадил все още…Арън ме изостави. Сега разбрах и за очарованието на расата ми…Когато се случи това с майка ми сякаш черна дупка ме погълна. Тогава разбрах и че всички ме харесват само заради дарбите ми. Нищо не беше истинско. Животът се срути върху мен, а бях само на 17. Дишах, мигах, вървях, но… сякаш не бях на този свят. Изобщо не се замислях какво да правя с живота си. Просто го оставях да тече покрай мен.
**************************************************************************
Сега…Ами сега дойдох тук. Леля ми ме изпрати при някаква нейна далечна роднина. Продължих с живота си, безкрайно благодарна на леля ми, че ми помогна да се справя с дарбите, които се проявиха след трагедията. Така и не съм чула и вест от баща ми. Може би и той бе мъртъв... Не исках да мисля за това. Предпочитах да вярвам, че просто живее някъде и ме е оставил, или …каквото и да е.
Леля ми реши, че би било добре да сменя обстановката, след завършването на колежа. И ето ме тук… Продължавайки да се боря с живота.

Лик: Haley Williams

Мелодия Лав Милър Hayley+Williams+Hayley

Мелодия Лав Милър Hayley+Williams+Hayley

Брой мнения : 185 Join date : 01.11.2012

Добре дошла и приятно прекарване из форума!