Беше си направила труда да си купи кола. Малък червен Фиат, какъвто винаги бе искала, все пак бе италианка, а тези коли им бяха вплетени в генетичния код. Караше без цел, без посока и въпреки всичко се усмихваше. Не криеше, че обича високите скорости, обичаше да усеща колата, да се наслаждава на бързината ѝ, на звука, който издаваше, но най-важното всъщност беше, че тя толкова се вглеждаше в пътя, толкова внимателна и съсредоточена беше, че забравяше всичко останало. Това беше нещо като терапия за нея - когато дори и и любимото ѝ градинарство не ѝ помагаше да се отърси от всички кошмари и спомени, които имаше, то бързите скорости толкова я вглъбяваха в себе си, вплитаха я в плетеницата на сложните си механизми, че тя почти забравяше за съществуването на малката Марина, за онзи проклетник Алесандро и дори за факта, че подпалваше неща с ума си. Бе напълно спокойна. Нещо, което ѝ липсваше докато бе в хотела и се разправяше с този и онзи, или пък търпеше прищявките на някои клиенти. Не стига, че ги отърваха от скучния и монотонен човешки свят, ами те и си мислеха, че могат да ги въртят на малкото си пръстче.
Тук беше ролята на Кенет Ред. Верен неин приятел от вече няколко години, той знаеше отлично какво е да си Унищожител и да не можеш да усмиряваш поривите на същността ти. Той най-добре разбираше самата нея и нейните терзания, разбираше как нейните постъпки и неспособността ѝ да се контролира понякога тежаха на съвестта ѝ, но не я съдеше, а ѝ помагаше да ги преодолее. Понякога си мислеше, че той е влюбен, защото отношенията между тях бяха както толкова приятелски лесни и прости, толкова те бяха и сложни относно любовта. И двамата знаеха, че има нещо или поне можеше да има, но въпреки че бяха безстрашни пред природата и нейните прищявки, тези на сърцата им си оставаха табу.
И точно заради такива дилеми, които разкъсваха малката душица на Дилия, тя бе намерила подслон и хармония между капака и четирите врати на малкото Фиатче. Спирайки за презареждане, тя не устоя на мириса на прясно макиато и добави към сметката си една чаша от прекрасната напитка и един брой на "Воуг".
- Свободно ли е? - нямаше много маси, а учудващо почти всички бяха заети. Мъжът, чият тишина бе разкъсана от гласа на Морети само кимна и ѝ показа стола до него. - Много ви благодаря.
Със сядането си, тя огледа мъжа до нея. Нали знаете глождещото чувство, когато видите някого и сте на двеста процента убедени, че го познавате, но нито знаете как се казва, нито как този човек се е запечатал в паметта ви. Е, това гъделичкащо сетивата чувство се настани в Дилия Морети и тя започна да шава нервно на стола си. - Извинявай, познавам ли те? Сигурна съм, че съм те виждала.
Индекс 
