Ресторантът

Кимнах ентусиазирано и се надигнах леко, надвесвайки се над масата, за да стигна до вилицата. След малко си седнах пак на мястото, кимайки одобрително.
- Добро е...Но нямаш като моето. - подразних го самодоволно и отрязах парче от гофретата си, покрита с шоколад и парченца банан и му я подадох със доволна усмивка.
- Чудно ми е щом сега ни е закуската,то кога ще ни е обяда? А вечерята сигурно ще е утре сутрин? - казах замислено, засмивайки се леко и поклатих глава, отпивайки от сока си. Естествено, ако той помни нещо утре нямам нищо против да ... ами да продължим със днешните си занимания. Може би трябва да си поръчаме останалите ястия в стаята.

Хеееей! Това беше нечестно!
Плеснах го през ръцете и се опитах да си ги взема, но той не ми позволи. Намръщих се, поглеждайки го страшно и изсумтях изпод дъха си.
- Крадец. Това не е честно ! - заявих сърдито и скръстих ръце, когато при повторния опит той отново ги дръпна назад. Тогава обаче ми хрумна нещо и се поотпуснах, подсмихвайки се. Започнах да чупя една палачинка с пръсти и напъхах едно парченце в устата си, облизвайки пръста си бавно след това.
- Ами предполагам ти в твоята, а аз в моята... Щом не искаш да ми даваш гофретите... А тъкмо си мислех, че можем да прекараме остатъка от деня в леглото ми... Естествено щом предпочиташ шоколада и бананите върху гофрета, отколкото върху голото ми тяло. Разбирам те. - заговорих бавно и небрежно, вдигайки ръце във въздуха в знак на предаване и продължих да си ям палачинките по възможно най- вкусния начин - само с пръсти.

Въздъхнах блажено. Трябваше да съм му ядосана, че си ползва дарбата върху мен, но усещайки как устните му се плъзгат по моите, как езика му си играе с моят. Омекваха ми коленете. Ръката ми се вдигна към лицето му, придържайки го към себе си. С много голяма трудност се срутих на стола, когато той се разконцентрира от останалите двойки и го погледнах лошо, макар буквално главата ми да се въртеше от тази целувка.
- Какво си мислиш, че правиш? - попитах сериозно и намръщено, скръствайки ръце пред гърдите си - Оправи хората, всяваш хаос в целият ресторант. - допълних, оглеждайки се. Всеки беше награбил някого и се натискаха някъде...Чудя се как усмиряват дарбите му, по принцип?

Смръщих се леко. Как се предполагаше да му кажа нещо такова, като ми действаше по същия начин, както и на останалите и просто...всички дрехи ми пречеха вече, исках него, исках го сега.
Ставаше ми все по- горещо, сърцето ми биеше бързо и хапех нервно устни, само и само да си стоя на мястото и да не направя това, което той ни караше.
- Ако не престанеш ще си тръгна...Ще си намеря друг мъж, с който да правя всичко това! - знаех, че това ще го накара да ревнува, не исках да го казвам, не исках да го наранявам, но ситуацията беше критична - Няма да ме видиш повече ! - допълних, обрисувайки една ужасна и за мен картинка, но използвах и последните си помощни средства. Исках него, не друг!

Можех да усетя рязката промяна. Това беше добре, мислите му се отклоняваха. Всички спряха бурните си и страстни действия, започвайки да се оглеждат неловко и да се върнат по местата си. Но това не беше всичко. Настроенията им се влошаваха, все повече се натъжаваха и дори от края на залата се чу хлипане. А Ейдриън просто стоеше със затворени очи.
Не биваше да казвам това, знаех си! И тъй като бях най- близо до него на мен действаше най - много. Макар и да се опитваше да спре не можех да спра сълзите ми да потекат по лицето ми.
Мисля, че трябваше да се качим горе. Съвестта ми ме убиваше. Що за ужасен човек бях, че да кажа такова нещо.
Придърпах столчето си до неговото и докоснах предпазливо ръката му.
- Ейд? - попитах тихо и разстроено. В началото той потрепна, но когато пръстите му започнаха да галят дланта му се отпусна.
- Моля те, кажи ми нещо. Аз съм тук, при теб. Никъде няма да ходя. - казах, напълно убедена в думите си. Нямаше да го оставя. Не и толкова бързо и безпричинно. Не можех. Не бях такъв човек.
- Искаш ли да се качим в моята стая и да прекараме там следобяда? И вечерта ако искаш? - предложих, поглеждайки към него и се усмихнах вяло, погалвайки го леко и по косата.

Успокоих се, че все пак ми проговори и закимах бързо, когато той започна да обяснява, че няма да го оставя. Радвах се, че го знаеше. Усмихнах се широко и се зарадвах, когато ме прегърна. Направих същото и го притиснах към себе си.
- Няма проблем...просто нека го оставим, за когато няма хора около нас и можем да укротим чувствата ти по- бързо. - казах, усмихвайки се накриво и го целунах по главата, след което го притиснах към себе си.
След известно време все пак го освободих от моя вариант на мечешка прегръдка и придърпах чинията си по- близо, тъй като все още бях до него.
- Ако искаш ги изяж, няма проблем. - заявих, побутвайки гофретите към него и се засмях леко, след което доизядох втората си палачинка. Все още не бях пуснала ръката му, а само сплетох пръсти с неговите. След малко вече щяхме да си бъдем горе и да го прегръщам колкото време искам...сега имаше много и без това объркани хора.

Погледнах към него и се усмихнах ангелски, след което кимнах.
- Аз също не съм се нарадвала на моят апартамент все още. Но ако толкова държиш ще отидем в твоя апартамент. - започнах да бърборя, макар да знаех, че все пак ще ми угоди и ще отидем в моя. Затова и може би реших да му дам съгласието си на следващият въпрос, който ме накара да се засмея.
- Разбира се, че може. Тъкмо можеш да прецениш дали ти харесва повече върху банан или върху... - не довърших, но бях сигурна, че ще ме разбере. Подсмихнах се дяволито и отново се обърнах към чинията си. Когато се връщахме към стаята щеше да бъде много по- интересно.

Подсмихнах се леко и отклоних поглед, поклащайки глава.
- Не мисля, че ще имам време за пица днес. - казах тихо и свих леко устни. Май не бях готова за това все още. Да ме притиска за него не беше здравословно, поне ако искаше да си останем с добри отношения.
Когато заговори за живота си нямаше как да не се усмихна.
- Това е страхотно. Моята стихия също е огъня - казах развълнувано и отпих от водата, която ни бяха донесли, заедно със менютата.
- Имал си хубав живот. Това е добре. Моят съвет към теб е да опиташ да намериш себе си. Намери си хоби, нещо в което да те бива, да ти доставя удоволствие и да заема части от времето ти. И нямам предвид момичета. - допълних, философствайки и се облегнах назад, засмивайки се леко.

Въздъхнах леко при усмивката му. Той беше вечно усмихнат. Трябваше да се науча и аз така. Кимнах му, когато ми предложи да се връщаме сега и тръгнах с него, хващайки го за ръката, като погледнах Ейдриън за последно малко преди да завием на ъгъла. Все едно оставях сърцето си там.
Когато се върнахме в ресторанта местата ни все още бяха така, както ги оставихме. Седнахме и аз разгърнах менюто.
- Да видим... Този път ще мина с картофи. Тези печените, с видовете сирена вътре ми звучат много добре. И гръцка салата. - казах, опитвайки се да звуча ведро. Когато сервитьора дойде си поръчах всичко това, както и една фанта, пренебрегвайки строгия поглед на сервитьора и се опитах да се усмихна отново на Иън.

Не исках да го карам да се чувства неудобно, затова просто кимнах спокойно. Вероятно не му се слушаха точно сега. Може би щях да намеря по- подходящ момент за всичко това. Сега просто да се наслаждаваме на обяда.
По някое време той се наведе и ми каза нещо, което ме накара да се подсмихна.
- Ако знаеш колко пъти тези сили ми спасяваха живота...буквално...Би се уплашил. - казах, намигайки му и отпих от фантата си, която ми донесоха и така учтиво наляха.
- Цял живот ли си живял тук? - попитах любопитно, стараейки се да поддържам разговора и да не го отегча. Най- накрая донесоха храната.

Учудих се от начина, по който живееше. Толкова...спокоен. Не работеше, нямаше хоби, не беше напускал градът. Зачудих се как това му беше достатъчно. Радвах му се, не искаше много от живота. Просто хората бяха толкова алчни същества...
- Аз съм родена и израснах в Милано, Италия. Затова и ми е любимата кухня - намигнах му - На 16 се наложи да напусна...града...А година по- късно се наложи да напусна и държавата. Пристигнах тук преди около седмица. - обясних моя ''дълъг'' живот. - Била съм в Германия и във Франция през тези години - допълних, подсмихвайки се и размърдах малко картофите си, за да изстинат по- бързо.
- Не искаш ли да напуснеш града? В смисъл дори за малко, да разгледаш света извън него. - поинтересувах се все пак

Не попитах защо е напуснала Милано, имала си е причини и едва ли са било много приятни. Поне е видяла Германия и Франция. Сигурно са много хубави страни, нямаше как да знам. Последвах примера й с разбутването на храната. И я погледнах.
- Да, бих отишъл в друга страна, но знаеш ли какво съм чувал. В съседство има една държава, наричат я "Малкия свят", защото много култури са минали през нея. На територията й се е простирала първо Македонската империя, след това Римската, после Византийката и всеки е натрупвал и е стоял градове, а сега където и да забучиш лопатата щя излезе нещо древно... - Усмихнах се гордо и си взех една вилица от салата.
- Там бих желал да отида... - Отпих от спрайта си и се усмихнах чаровно. - Ако все пак се добера до възможността, мога да те взема със себе си, да разгледаш с мен "Малкия свят".

Гледах го заинтересовано, поглъщайки всяка капчица информация. Когато привърши с обясненията се подсмихнах.
- България, нали? И аз много искам да отида там. Майка ми е родена там, но така и не съм имала възможността да я посетя. - казах замислено, докато кимах с глава.
- Ами какво става със хобитата ти? Обичаш ли да правиш нещо по- специално? - продължих да го засипвам с въпроси.
Исках да се отърся от мислите за Ейдриън. Чувствах се ужасно заради това. Бях си наложила да не обичам никого вече, защото болеше твърде много, когато ме разделиха от него. А и...нали и родителите ми ме обичаха...
От това нямаше полза....