The last moments last forever

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

First topic message reminder :

*Преди седем години, Милано, Италия*

Събудих се от викове. Баща ми.
- ВИКТОРИЯ!!!
Скочих буквално. Огледах се трескаво на всички страни, но не го видях тук. Беше от по- долните етажи. Дано господи не беше от мазето. Моля те, господи!
Изтръпнах цялата и се втурнах надолу с бяг. Едва не си изпочупих краката да бягам, но когато стигнах до приземния етаж чух още един вик. Не беше от този етаж. По дяволите.
Не, не, не!!!
- ВИКТОРИЯ, ЕЛА!
Властният му тон и гръмкия му глас накараха всяко косъмче по тялото ми да настръхне. Не исках да влизам там. Знаех какво следва. Още не бяха ми минали синините от предният път. Трябваше да си остана при Ейдриън от сутринта. Но ме прибраха и след караницата на обяд съм заспала, докато плачех на леглото си.
Можех да чуя как хвърля, блъска и рита. Можех да си представя на колко малки парченца се е превърнали всичко, което той хване. Портретите на Ейдриън, природните пейзажи, прекрасните ангели, цветята...всичко, което бях рисувала последните две години.
Знаех, че ако чуя името си трети път можеше и да не оцелея, затова влязох през вратата и тръгнах плахо надолу по стълбите. Когато най- накрая бях там той ме гледаше разярено. Приличаше ми на раздразнен бик, или ...не знам, беше същинското зло. Очите му бяха кървясали, дишаше тежко, а цялата стая беше изравнена със земята. Всяка малка четчица, за която бях спестявала някога бе счупена.
- Как можа...След като ти ЗАБРАНИХ
Ревът му сигурно се чуваше из целият квартал, а мен накара да затреперя още по- силно. По страните ми затекоха безброй сълзи една след друга. В гърлото ми сякаш имаше буца. Не можех да преглътна. Душеше ме и едва дишах.
-Татко, моля те..
- Не желая да слушам! Ти си едно нищожество, което не се подчинява. Нима си животно, за да не чуваш? Искаш да се отнасям с теб като с такова ли?
В началото гласът му бе само тих и заплашителен, но със всяка дума се увеличаваше. Дойде до мен и макар моето отстъпване назад той ме хвана за китката и в следващия момент тялото ми се сблъска със стената.
- Затова ли съм те създал? За да рисуваш? Същият боклук си като майка си.
Чух смътно изпуфтяването. Главата много ме болеше...То всичко болеше, но тя извънредно много. Зрението ми се замъгли и все пак виждах как фигурата му се приближаваше към мен. Опитах се да се свия, но шамарът, който отнесох през лицето вече тотално ме отнесе на друго ниво. Гневът рязко нахлу във вените ми, вдишах тежко и единствената ми мисъл бе да го убия. Писна ми от всичко. Мразех го. Вгледах се в него, пренебрегвайки кървенето на устната ми и стиснах ръце в юмруци.
- Ти си нищожеството тук! Мразя те! -извиках и макар да знаех, че накрая може и да припадна от следващите му удари имах нужда да го кажа. Внезапно цялата стая лумна в пламъци. От всички стени, от целия под, по всяка повърхност, включително и по дрехите на баща ми, само не и по мен. Боже, това пак се случваше. Не знаех, че може да бъде толкова мащабно.
Изплаших се и побегнах, приготвяйки се за болката от огъня, но той просто се отдръпваше от мен. След мен всичко загасваше, но поне вече можех да избягам. Излязох от къщата по най- бързият начин и се втурнах към тази на Ейдриън.
Почуках на вратата настоятелно няколко пъти, докато накрая леля Жулиет не ми отвори. Когато ме видя такава се уплаши леко и прехапа устна.
- Пак ли?
Тя знаеше за ситуацията между мен и родителите ми, но за жалост не можеше да направи нищо. Бях на косъм от това да се разплача и тя просто ме придърпа вътре в къщата си. Накара ме да седна в кухнята, за да промие устната ми, но все пак ме успокои, че нямам рани по главата.
- Той е в задния двор...майстори нещо със баща си. Отиди в стаята му, аз ще го извикам.- каза ми тя мило и аз кимнах леко. Родителите му бяха прекрасни. Защо и аз нямах такъв късмет с моите..
Отидох в стаята му и се излегнах на леглото му. Само тук се чувствах в безопасност.
Добре, че все пак сутринта говорихме. Вече знаеше коя съм, надявам се. Нямаше нужда да му обяснявам. Затворих очи и въздъхнах леко... Спокойствие...Само тук го получавах.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012

Всяко мое навлизане в нея ме караше да изтръпвам от удоволствие, не можех да го сравня с друго, не че имах някаква база за сравнение от днес, но определено щеше да ми стане хоби за следващите дни. Въздуха навлизаше на малки глътки в дробовете ми, крадейки го от дъха й. Не ми трябваше друго след като имах нея. Позволих си да махна опората от едната си ръка придържайки се само на другата и вече свободната да я спусна по тялото й, да я усетя по - добре. Желаех всеки сантиметър от кожата й да е долепен до моята.
Движенията се забързах още малко, но всичко го правех много постепенно. Не исках да я наранявам по какъвто и да е начин, но това, че тялото и реагираше по този начин сега ми даваше спокойствие, че не я боли... За всеки случай исках да проверя това.
- Харесва ли ти? - Прошепнах едва чуто и задъхано, между две целувки, трябваше да знам дали е така, за да знам дали да продължа или да спра...

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Отворих очите си. Макар всичко да беше толкова магнетично със затворени, но исках да го виждам, както го усещах. Усмихнах се леко, когато срещнах погледа му и се вкопчих още повече в него, искайки да усетя всяка една секунда.
Тялото ми спираше да ме слуша и тихите ми стонове допълваха напълно картинката, която сключваше всичко това. Удоволствието и напрежението в тялото ми се засилваше с всяко движение и сякаш имах чувството, че ще експлодирам от страст.
Думите му ме върнаха за момент в съзнание, но колкото да поклатя глава положително.
- Много, Ейд, много - измърках срещу устните му, докато ръцете ми се плъзнаха по тила му и захапах долната му съвсем лекичко, усмихвайки се леко. Започваше да става твърде напрегнато, но по много по- невероятен начин от обикновено...Определено го обичах.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Радвах се, наистина много се радвах за това че и харесваше, защото макар и да си повтарях, че ако не е така ще спра, не знаех дали ще може. Усещанията ми се бяха изострили и се чувствах удивително. Несъзнателно започвах да се движа по бързо върху нея, но внимавах с това да не я нараня. Следвах стоновете, които излизаха от устните й. Беше толкова хубаво, колкото не можех да опива с думи. Някак си се стягаше от време на време и ме задържаше в себе си което ме караше да се побърквам буквално. Опитвах се да заглушавам звуците които издавах с целувки, но понякога просто ми се изплъзваше между тях...
Беше прекрасна, невероятна и прекрасна, нямах обяснение за това което правеше с тялото ми в момента и как го караше да желае още и още, но успяваше... Исках я само за себе си.

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Беше най- ама най- прекрасния миг в живота ми. Ставаше все по- хубаво и по- хубаво. Не можех да сдържам въздишките си, но един път се изпусна една доста по- силна, смесена със стон. Веднага притиснах устни към рамото му, за да спра всичко и се изкикотих.
Продължихме с магическите движения, докато не усетих, че тялото ми започваше да трепери все по- силно. Ръката ми се премести на лицето му и прокара пръсти през косата му, милвайки го нежно, докато се давех в синият му поглед. Накрая притворих очи и усещах как напрежението между телата ни стана непреудолимо и скоро нещо в мен избухна със страхотна мощ. Стиснах очи и притиснах устни към неговите, стараейки се да не издавам много звуци, макар това да беше най- хубавото нещо, което бях изпитвала до сега, защото не исках да разбудим любопитството на родителите му.
- Обичам те.. много, много.. - казах почти без дъх срещу устните му, докато вълната на удоволствието продължаваше да ме залива с пълна мощ и цялата се стегнах около него.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Все още внимавах с нея и изпитвах страх да не я нараня, но притискането й в тялото ми ме окуражаваше да продължавам, както и механичните движения. Бях хванал един ритъм и не го променях, докато не усетих как и иначе тясното пространство, в което се намирах, започна да се стяга и ме затрудни още повече, но и ми доставяше много по - голямо удоволствие.
Несъзнателно ритъма ми се промени и се забърза още малко, карайки ме да простена заедно с нея, точно преди целувката да заглуши всичко и да ни слее изцяло, да ни направи едно цяло. Претрепнах целия усещане стягане във цялото тяло преди да се освободя и да изживея най голямото удоволствие до сега. Продължих още известно време с ритмичните движения докато не се почувствах някак празен и не можех да направя нищо повече.
Нямах никакви сили, сякаш някой ги беше източил от тялото ми, но не можех просто да се отпусна, защото ще я смачкам. С последните останали направих последните две движения, едното леко надолу и назад,а другото да падна до нея на леглото на една страна неспособен да си поема въздух. Гледах лицето й, толкова прекрасно, дори в тъмнината.
- И аз те обичам... Повече от колкото можеш да си представиш... - Прошепнах едва едва думите, и чух лекото трополене от другата страна на вратата. Някой все пак се качваше...

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Въздъхнах леко, когато вече се отдели от мен и с доволна усмивка се присламчих към него автоматично. Завихме се по- добре и го прегърнах, след като той се излегна на леглото.
Погледнах нагоре към него и му се усмихнах. Цялото ми тяло все още тръпнеше от удоволствие, но и се чувствах толкова уморена. Надигнах се леко и го целунах по бузата, след което погалих леко нослето му със своето и накрая целунах леко устните му. Отново се върнах на мястото си, сгушена в гърдите му, когато чухме стъпки от стълбите. Панирах се и се скрих през глава...глупаво, но ми беше първата реакция.
- Те са ни чули...знаех си.. - простенах притеснено и стиснах очи - Моля те, накарай ги да не влизат... - казах тихичко и още по- неспокойно, скривайки се по- надолу и отивайки чак в другия край на леглото.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Вики се покри опитвайки се да се скрие. Не виждах смисъл, нашите знаеха, че е тук... Хванах ръката и и я придърпах внимателно към себе си, за да мога да я прегърна прес кръста и да я притисна към тялото си.
- Не вярвам да влязат ако са чули нещо. - Споделих простичко с нея и се усмихнах целувайки челото й. - Ако ще си по спокойна ще си облека нещо и ще сляза, ще им кажа, че си заспала и че смятам да направя същото. Може да донеса нещо и за ядене?
Изчаках я да се съгласи или да откаже а през това време стъпките се отдалечиха подминавайки стаята ни. Както бях казал, нямаше кой да влезе, а и не бяхме ли вече достатъчно големи за да вършим подобни неща? Всъщност, какво бяхме правили?

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Притворих очи, когато отново се приближих до него и обгърнах тялото му също, скривайки лице в гърдите му.
Толкова безопасно се чувствах тук. Само ние двамата. Не исках да става.
- Мнееем... не те пускам.- казах замислено, но тогава усетих протеста на корема ми, който сигурно от вчера не беше хапвал нищо.
- Добре де...може би е добра идея, но ще дойда с теб. Ще си направим сандвичи. -предложих и започнах да оставям целувки по гърдите му, докато чаках отговора на предложението ми. Може би трябваше да се пренеса тук. Беше толкова по- лесно да се живее, а и... ето, че вече почти не помнех за случката по- рано. Нищо ми нямаше вече. Всичко беше отдавна забравено.
Е, отдавна...по- точно в момента, в който устните ми докоснаха тези на Ейдриън.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Да слезем заедно? Можеше и така, нямах против.
Целунах я отново преди да се измъкна внимателно от прегръдката й.
- Сигурна ли си, ако си много изморена ще го направя сам. - Казах търсейки боксерките си, които бяха някъде под завивките. Намерих и дънките, доста по лесно. Предполагам беше останала вечеря, но правенето на сандвичите щеше да е много по забавно.
Самия аз бях много изморен, но независимо от това бих пробягал целия свят за да стигна до нея сега. Да направя това от което има нужда, в случай храна. Макар да си нямах и на идея как да го свърша.

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Засмях се леко и поклатих глава. Целунах го кратко и също се изправих. Сложих си блузката, както и бельото и дънките, погледнах се в огледалото, но не можех сега да се справя с нея. Вързах я на небрежно кокче и погледнах към него, за да се уверя, че е готов.
Усещах лека болка в нежните си части, но беше търпима, така че не й обърнах внимание. Просто отидох до него и хванах ръката му, усмихвайки му се. Целунах го за последно, преди да слезем долу и излязохме от стаята. Пуснах ръката му. Така де, може би не беше грешно, но се смущавах от погледите на родителите му.
Слязохме до кухнята, където беше майка му и миеше чинии.
- Значи все пак огладняхте? - попита тя закачливо и ни хвърли един многозначителен поглед, който ме накара да се изчервя.
- Май да.. - споделих, забивайки поглед в земята.
- Не стойте така де, знаете къде е хладилника. - подкани ни тя след малко и се засмя.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Все пак реши да дойде, макар да и казах, че не необходимо да се разкарва. След като се приведохме в нормален вид слязохме долу. Очевидно срама й я издаваше, затова се и засмях леко отивайки до голямата кутия наречена хладилник и го отворих. Извадих от вътре кашкавал и някакъв салам, както и други неща които намерих като сирене, обикновено и топено. Направо извадих целия хладилник заедно с остатъците от вечеря.
- Така, какво да ядем? - Обърнах се отново към хладилника и извадих шишета с различна течност в тях. Едното беше кафяво на цвят, другото, не бях сигурен какво е, беше в зелена бутилка, а третото беше оранжево.
- Не, не си го и помисляйте. - Скара се майка ми придавайки си строг поглед. - Никаква кола преди лягане, върни я в хладилника.
Накрая се усмихна а аз разгледах етикетите и прибрах бутилката на която пишеше кола. Получих целувка по челото от майка ми, след това и Вики получи такава, преди майка ми да излезе от стаята.
- Ще се справите и без мен, достатъчно големи сте, нали? - Погледа и казваше много повече отколкото думите и сами аз едва не се изчервих, какво оставаше за Вики...

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Добре, това беше твърде засрамващо. Чувствах, че скоро ще потъна в дън земя. Това всъщност беше най- добрия вариант. Молех се да го направи, но проклетата земя така и не се отвори.
Все пак Жулиет си тръгна и аз погледнах към Ейдриън отчаяно.
- Повече никога няма да стъпя в тази къща... Ще се превърна в истински домат. - заявих, засмивайки се на трагикомичната ситуация и поклатих глава, след което се заех да си правя сандвича със някаква шунка и кашкавал.
Може би все пак трябваше да си остана горе в стаята. Щеше да бъде къде-къде по- безопасно за моето лице. Бях съкрушена от погледите й..

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Усмихнах се широко и искрено се радвах на ситуацията. Можеше да е всичко но не ни мъмреше, усмихваше се и макар онзи поглед в който виждах малко укор имаше и много радост. Радваше се, че се пак бяхме неразделни.
- Няма да се налага да стъпваш повече в тази къща... - Прошепнах тихо и хванах една от ръцете й за да я спра да прави каквото и да било и да ме погледне. Когато очите ни се засякоха се наведох целувайки я с най нежната си и страстна целувка до сега. Беше сладка и все още не можех да и се наситя. Отдръпнах се съвсем леко, дори носовете ни още се докосваха.
- От сега нататък ще те нося, за да не ти се налага са стъпваш по пода... - Усмихнах се леко и я целунах отново, но когато чух стъпките се отдръпнах от нея.

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Извъртях поглед и се намръщих леко, когато ми даде ново решение на проблема ми и въздъхнах.
- Стига де, знаеш какво имам предвид. - казах, нацупвайки се, но след целувките му нямаше как да не се отсърдя. Поклатих глава и продължихме да правим сандвичите, побутвайки се от време на време и закачайки се.
След като вече дори ги изядохме пак се качихме нагоре и аз реших, че не ми се спи със моите дрехи. Свалих дънките и тениската си отново и взех неговата, която той вече беше захвърлил. Приближих се към него и го целунах, увивайки ръце около врата му, макар да беше по- висок от мен..
- Време за сън? - попитах, усмихвайки се нежно.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Беше забавно, цялата тази история със сандвичите, да ги направим, че и да ги изядем докато се закачаме постоянно. Осъзнавах, че така може да протича всеки мой ден, затова и се усмихвах така. Дали не я бях убедил да остане? Да не се връща в онази къща...
Всъщност защо? Бях забравил вече, не си спомнях какво правех сутринта. Вики ме разсея по - бързо отколкото се зачудих изобщо. Нямаше си и представлява как изглеждаше облечена та, нали? Не можех да намеря точната дума... предизвикателна, може би? Караше цялото ми тяло да изгаря само като я погледнех, невероятна...
- Ами освен ако нямаш по - добри идеи... - Усмихнах се и отвърнах на целувката й...

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Засмях се тихичко и ... тогава усетих колко различно звучеше смехът ми. Някак си по- спокоен, по- щастлив. И всичко това заради него.
- Нем... чувствам се много уморена, но поради хубави причини. - казах с усмивка и подскочих леко, увивайки крака около кръста му и го целунах пак.
- Хайде в леглото, слънчице.- подканих го и го прегърнах по- силно за да не падна все пак от него.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

За малко да изгубя равновесие и да падна заедно с нея, но не защото беше тежка, а защото скочи без да го очаквам. Засмях се леко запазвайки равновесие и плъзнах ръцете си по бедрата й усещайки нежната й кожа.
- Звучи така сякаш нямаш предвид сън, но ми харесва идеята... - Засмях се отново и за занесох до леглото.
Излегнах се внимателно по гръб, така че тя остана върху мен, а ръцете ми се преместиха от краката й, на гърба и, докосвайки я нежно само с върховете на пръстите си. Едната ми ръка избърза пред другата и се заигра с няколко кичура от косата й.
Макар да я докосвах през тениската си, усещах как настръхваше на местата през които минавах и се радвах, че имам такава "власт" над нея.
- Лека нощ тогава... - Целунах я още веднъж и затворих очи, готов да сънувам... или не.

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Изкикотих се за пореден път и скоро бяхме върху леглото започнах да оставям кратки целувки по лицето му, дори след като затвори очи, но след малко се претърколих на леглото до него, сгушвайки се в гърдите му, оставяйки единия си крак върху него. Завих ни по- добре и все пак решихме, че беше време за сън.
Не мога да кажа, че денят ми беше ужасен. Започна добре, премина в най- ужасното нещо на света и се превърна в най- прекрасното.
Нямаше да го забравя никога. Само се надявах дните ми занапред да приличат на тези последни няколко часа.
Затворих очи уморена и се отдадох на сънищата.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

След като легна до мен се унесох бързо. Умората си казваше думата, а близостта й ме караше да се отпускам все повече и повече. Преди да заспя нацяло я прегърнах притискайки я към себе си, още повече.
Всичко потъна в чернота. Не разбирах нищо, не знаех къде се намирам, кой съм, абсолютно нищо...
Шумовете ме накараха да отворя очи, от долу се чуваха викове, женски, мъжки гласове, нищо не разбирах. Отворих очи оглеждайки се дезориентирано докато погледа ми не попадна на едно наистина красиво момиче, познавах я, но не знаех нищо за нея.
- Какво става? - Попитах объркано, а на устните ми се плъзна лека усмивка. - Коя си ти?

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Събудих се от викове от долния етаж. Какво по дяволите...Огледах се, за да се осъзная и тогава се сетих къде съм. Нима Жулиет и Адриано се караха? Не можех да повярвам. В този момент Ейдриън се събуди и с една сънена усмивка ме попита коя съм.
Усмихнах му се в отговор и се наведох да го целуна, за да си спестя обяснението по това каква точно съм му.
- Аз съм Виктория. - казах, след като се отделих от устните му и се усмихнах отново. Тогава обаче чух едни различни гласове.
Нима това бяха родителите ми? Потреперих неволно и се изправих. Облякох си дънките и отново се върнах при него в леглото.
- Те искат да ме вземат, Ейдриън...Не им позволявай. Няма да ме пуснат повече при теб. - казах уплашено и се свих, сгушена в него и сърцето ми се сви.
Чух как гласовете се увеличаваха и дори имаше стъпки по стълбите. Виковете ставаха все по- силни, а аз се зачудих дали да не сляза долу, за да не създавам проблеми на семейство Сейдж.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Нямах и на идея коя е, не я познавах, но чувствата ми казваха друго. След като устните й посрещнаха моите не ме интересуваше нищо друго освен нея. Кой искаше да я вземе от мен? Нямаше да го позволя.
С нежелание се отделих от нея и се изправих. Ясно виждах тревогата по лицето й и всеки, който се опита да ми я отнеме щеше да си плати.
Облякох си тениска и първите панталони които видях и се приближих към нея подавайки й ръка.
- Ще убия всеки който се опита да те отнеме от мен. - Усмихнах се леко и хванах ръката й преплитайки пръсти с нейните. Бях готов на всичко за нея, а сега беше времето да го докажа.
Открехнах леко врата и се показах само аз през процепа стискайки ръката й, нямаше да излезе докато не се уверя, че е безопасно.
По стълбите се качиха трима мъже, което не ми се видя добре.
- Мисля, че някой друг от присъстващите трябва да дойде с вас, но това не е Вики. - Този изглеждаше притеснен и когато погледа му срещна моя се натъжи. - Съжалявам Ейд...
Тогава ме погледнаха и другите двама. Единия от тях се спусна кум мен и ме хвана за тениската сякаш искаше да ме повдигне от земята.
- Къде е тя идиотче? - Попита през стиснати зъби той. Преди мъжа, които ми се извини да проговори инстинктивно пуснах ръката й, оставяйки Вики зад врата и се изхрачих в лицето на мъжа който ме беше хванал.
- Не докосвай сина ми и не го обиждай, ако искаш да излезех жив от къщата.
Двамата се скараха, а третия проговори за пръв път.
- Мислех, че сме тук заради някакво момиче? - Нищо не разбирах от цялата ситуация, но поне този който ме беше хванал ме пусна избърсвайки лицето си. Виждах злобата пропита във всяка една черта от него.
- Какво става тук? - Попитах объркано. Мъжа, който се държеше мило с мен се приближи.
- Аз съм баща ти, това е бащата на Вики. - Посочи злобния чичка, - а това е лекаря от местната лудница... - Приключи накрая и се обърна към мен. - Ще трябва да се отдръпнеш Ейдриън... Моля те.
- Няма да мръдна и на сантиметър. - Бащата на Вики изблъска баща ми и ме удари през лицето. От удара си ударих главата в касата на вратата. Адреналина изпълни вените ми и в следващия момент вече се нахвърлих на онзи мръсник, стоварвайки няколко юмрука в лицето му. От стълбите се показа жена която започна да вика отново. Мъжа, който се нарече мой баща и онзи, който беше лекар, се заеха да ни разтърват. Лекаря държеше и защитаваше онзи, на който исках да причиня болка, нещо което мислех за немислимо.
- Сигурни ли сте, че не трябва да приберем и него? - Попита доктора кимайки към мен, а тогава врата на стаята беше отворена от жена... Не, не можеше да я отвори! Не можеха да ми я отнемат.

Брой мнения : 276 Join date : 19.11.2012

Не мога да повярвам, че това се случваше. Той излезе, затваряйки вратата пред мен и аз залепих ухо на нея, за да чувам какво ставаше. Баща ми, Адриано и...
ЛУДНИЦА ЛИ?
Невъзможно....как ще ме пратят...ТЕ ИМАХА НУЖДА ОТ ЛУДНИЦА!
По лицето ми се стекоха горещите сълзи, които не можех да сдържам вече. Трябваше да се предам. Не можех да измъчвам повече семейство Сейдж. И все пак...току що намерих щастието си...опознах го. И те щяха да ме отведат.
Сърцето ми плачеше от болка, цялата се разкъсвах. Не можех да повярвам, че изобщо имаше толкова ужасни родители като моите. Вече официално ги мразех. Защо трябваше да ме наказват така...Какво им бях направила. Толкова ли ме ненавиждаха...толкова ли искаха да се отърват от мен. Добре, щях да се изнеса. Дори щях да спя на някоя пейка ако трябва, само не и там! Защо искаха да ми провалят живота.
Що за нищожества. Яростта и болката ме разяждаха, но нямаше смисъл от повече борба.
И все пак когато видях дръжката да се помръдва изтичах до другия край на стаята, сядайки в ъгъла. През отворената врата влезе майка ми, а след нея горила и един мижав доктор с очила, както и баща ми, който държеше устната си. Явно все пак с Ейдриън се бяха сбили.
- Мамо...моля те, недей. Моля те мамо. Не ми го причинявай. - проплаках, притискайки се още повече в ъгъла.
- Нямам избор, Виктория. - каза ледено. Що за родител беше. Можех да видя хипнотизирания й поглед. Пак беше дрогирана.
- Мамо, моля те... Мамо... - изписках, когато баща ми мина пред нея и ме сграбчи за раменете, за да ме вдигне.
- Ти си същинска напаст и трябва да бъдеш лекувана! - каза той. Не вярвах, че някой може да изпитва такава омраза, каквато виждах в него - Отведете я. - каза и ме блъсна в тялото на горилата, който приличаше на четирикрилен гардероб.
- Мамо...моля те...Тате... НЕ - изпищях, когато онзи просто ме метна на рамо и ме изнесе отвън. За последно срещнах погледа на Ейдриън и се протегнах към него, но него пък го държеше друг ''гардероб''. Къде са ми проклетите сили, когато ми трябваха? Изнесоха ме по най- бързия начин, макар да буйствах и да се опитвах да се освободя. Вкараха ме в онзи бус, вече облечена с проклетата бяла риза, от която не можех да се измъкна и колата запали, отпътувайки, докато погледа ми не се откъсваше от къщата на Ейд...поне докато не я загубих от поглед.
Това официално беше края на живота ми.

Брой мнения : 305 Join date : 19.11.2012 Age : 36

Спуснах се веднага след жената, но някой ме хвана изотзад и ме прикова в желязната си хватка. Опитвах се да се измъкна. Чувах я как молеше мака си и баща си, които не искаха да чуят думите й. Не можех да позволя да я отведат от мен, за нещастие нямах този късмет. Един мъж я изведе от стаята ми. Успях да измъкна едната си ръка протягайки я към неясната, без да можа да я достигна. Виждайки сълзите намокрили лицето й от очите ми започнаха да се стичат и моите.
След известно време когато просто нямах сили да се боря повече ме пуснаха. Свлякох се на земята без да имам какъвто и да е стимул за живот. Сякаш бяха откъснали сърцето ми и го бяха занесли на края на света. Не можех да чувствам нищо друго освен омраза към хората които ни причиниха това. Майка ми баща ми се бяха надвесили над мен опитвайки се да ме успокоят, но не можех да ги слушам. Те също бяха виновни, не трябваше да допускат да я отведат. Бяха взели целия ми живот и го бяха захвърлили...
- Оставете ме на мира! Всички вие сте виновни, че ми я взеха. Мразя ви! - Извиках към родителите си, чиито лица изглеждаха може би измъчени колкото моето. - Искам да остана сам!
Изтичах надолу по стълбите оставяйки ги коленичили на пода в коридора пред стаята ми.
- Последвай го, в момента е ядосан, не знаем какво може да направи... - Чух притеснения глас на майка ми и изтичах по бързо до задната врата, затръшвайки я след себе си. Прескочих оградата възможно най бързо и влязох в съседната къща като погледнах през прозореца, за да видя какво ще направи баща ми, е той изобщо не погледна насам, а се върна отново в къщата.
- Здравей изродче, дошъл си за още ли? - Чух познатия глас от преди малко и се обърнах към мъжа, който държеше някаква бутилка, която дигна и започна да пие. Миришеше ужасно. - Няма я тук, ако я търсиш. Отиде в лудницата, нали знаеш, че и ти си за там... Хлопа ти дъската откакто си се родил. Не ставаш за нищо, всеки може да те използва за по един ден. Дъщеря ми направи ли го? Пусна ли ти? Какво ли питам, като си прекалено тъп, за да го запомниш...
Думите не спираха да излизат от устата му, обиждайки мен, унижавайки Вики. Той дори нямаше право да говори за нея! Беше ходещ мъртвец...
Мислите му започнаха да нахлуват в главата ми, също толкова извратени и мръсни като думите които изричаше. Щеше да си плати за всичко, което каза. Щях да го убия... Гласовете в главата ми се усилваха, а по устните ми се плъзна лека усмивка, без да знам защо всъщност се усмихвах. Просто започнах да си представям колко много го боли и той се сви на две. Пристъпих уверено две крачки към него, а той успя да вдигне поглед и да ме погледне изплашено преди да отстъпи до кухнята. Последвах го без да обела и дума, но той не спираше.
- Ти ли правиш това, да определено ще позвъня на лудницата отново. Поне ще сте заедно там. Искаш да сте заедно нали, искаш дъщеря ми... - Изключих съзнанието си от следващите му грозни думи. Правеше обичта ми към нея да изглежда като нещо гнусно и грозно. Просто го накарах да си отхапе езика, за да не може да говори. От устата му започна да блика кръв с която се задави, но се оправи след няколко секунди. Наведе се и отвори уста от където изпадна малкото парче мускул. Усмихнах се по широко докато гледах как мъжа взе един нож от кухненския плот, естествено след като аз го бях накарал да го направи мислено.
Наклоних глава леко на една страна и го накарах да свали блузата си, след това да прокара ножа през гърдите си, но не много дълбоко, след това още една драскотина напречно на предишната, така че на тялото му вече беше "нарисуван" кръст. Рисуване. Красиви картини.
Поклатих глава, докато мъжа ръмжеше, а по лицето му се стичах сълзи.
- Аз обичам Вики. Обичам я много, а ти ми я отне. Сега аз ще ти взема единственото, за което ти пука. - Вгледах се в очите му и се усмихнах широко. - Живота ти!
Мъжа вдигна ножа и се намушка дълбоко в корема. Това че нямаше език пречеше на виковете ми, но все пак ръмжеше измъчено и дори скимтеше. Извади ножа и се намушка на друго място. Изръмжа по силно което ме накара да се замисля дали не беше промушил нещо което ще му скъси смъртта с няколко часа. Мъжа коленичи и ме погледна умолително протягайки ръка към мен, но в същия момент сам се намушка за трети път. Поклатих леко глава, а лицето ми се стегна в каменна маска.
- Когато Вики молеше да я оставиш не го направи нали? Сега ще си платиш! - Накарах го да се намушка още няколко пъти докато целия под не стана в кръв и го накарах да направи един последен разрез през врата си, да не бъде много дълбок за да не умре веднага а да се мъчи. Наклоних глава и с усмивка го гледах как се дави във собствената си кръв, а тогава чух и женския писък и се обърнах виждайки жената която беше влезнала в стаята ми. Разрових се в съзнанието и карайки я да млъкне и да се приближи към мен.
- Ти я предаде... Ти беше тази, на която тя се молеше и която не й помогна. - Сега ще забравиш, че аз съм бил тук и когато си отида ще подпалиш къщата и ще изгориш заедно с него. - Посочих вече мъртвия и съпруг и се разрових в съзнанието й за да съм сигурен, че ще го направи. - А сега ми кажи, къде е Вики?
- Тя е... Ще я закарат много далече от тук, близо до границата със Франция, за да е по далече от теб. Ти я провали! - По очите ми се стекоха сълзи, но въпреки това поклатих леко глава и избягах от къщата излизайки през предната врата и просто избягах по улицата. Колкото можех по далече, трябваше да я намеря и да я освободя. Не спирах дори да си поема дъх, дори когато всички къщи и целия град не остана зад гърба ми.
Накрая просто не можех да направя и крачка повече и паднах на земята. Покрай мен минаваха коли и не ми обръщаха никакво внимание. Все пак една спря и от нея излезе момиче не по голямо от мен, може би с една две години.
- Искаш ли да те закарам? - Попита тя с усмивка а аз едва стъпих на краката си отново. - За къде си, мога да те оставя някъде.
Обясних и какво точно търсех, а момичето се усмихна широко и ми помогна да се кача в колата й.
Казах й че не помня нищо от живота си до днес, а тя само ме подкани да си почина. Облегнах се назад и затворих очи, докато не се спусна тъмнината.
Нещо ме разтресе и отворих очи поклащайки леко глава. Бях сънувал едно момиче. Беше много красива, а до мен седеше някаква друга и ми се усмихваше.
- Коя си ти? - Попитах объркано, а момичето ме целуна сякаш сме се познавали и от преди.
- Аз съм Вики, а ти Ейдриън ме обичаш? - Не, не я обичах, аз обичах момичето от съня си, трябваше да я намеря, но не знаех нищо за нея, коя ли беше тя?