Фоайето

Не можех да продължавам така. Убиваше ме да го гледам такъв. Усетих как горещите сълзи се спускат по лицето ми бавно, сякаш за да ме убедят, че не мога да остана студена към него. Допрях устни към главата му и останах така за момент.
Когато обаче чух думите му сложих ръка на лицето му, повдигайки го към своето, за да срещна погледа му.
- Не можеш да казваш това, Ейд. - казах тихо, опитвайки се да спра сълзите си, но те продължаваха - Каза ми го вчера и после си замина. Не мога да го понеса пак, Ейд. Не само теб те боли. - прошепнах, избърсвайки своите, след което и неговите - Стига, не е хубаво така. Няма за какво да плачеш, аз съм тук. - опитах се да се стегна и да говоря по- нормално.

Ian Hardy написа:

Щях да я извиня, но си мислех, че тя ще иска да използва тоалетната или нещо такова, а тя се засили към фоайето. Изчаках около минута мислейки си, че ще се върне и ще каже, че е объркала посоките, но този поглед след като видя онзи хахо... Дали не беше тръгнала след него? Може би беше в опасност, той беше страшен... Станах бързо и тръгнах към изхода на ресторанта. Завих зад ъгъла и се озовах до диванчетата, където беше седнала в скута му, а той се беше вкопчил за нея, като за спасителен пояс. Това ми се стори странно и се приближих като седнах на свободното място до едно момиче. Просто щях да наблюдавам. Доста добре се справяше, но дали се държеше така със всичките си пациенти? Беше ми странно, да я гледам така, но не казах нищо. На италиански ли си говореха? Аз пък си мислех, че той говори на нашия си език, поне докато ме спъваше така бях разбрал.

По някое време видях един господин, който се настани до мен, но погледът му беше вперен в нещо зад мен. Погледнах любопитно над книгата си и видях, че мъжът гледаше Виктория и Ейдриън.
- Наслаждаваш се на шоуто? - попитах любопитно, повдигайки вежда. Не беше много учтиво от негова страна да шпионира.
- Знаеш ли, че не е културно да се шпионира? - допълних, затваряйки книгата и видях как той се намръщи на коментара ми, а аз се усмихнах мило.

Най- накрая усмихнат човек. Наместих се по- удобно на столчето си и вдишах дълбоко. Можех да вкуся от щастието му. Караше ме да се усмихвам също.
- Всъщност му помагах да намери въпросната Вики. Мисля, че е влюбен в нея, но за нея не знам. А иначе до колкото разбрах са израстнали заедно. - обясних, свивайки рамене и реших да сменим темата. Той се поинтересува от книгата ми и аз се засмях леко.
- Да, всъщност да. Фентъзи е... Приключенска. Драмите са на лице през цялото време, така че реших да прочета нещо интересно, което не се среща всеки ден.- обясних, свивайки рамене и му подадох книгата, за да я погледне.

Ето отново потока от сълзите, които извираха от очите ми. Нямаше как да го спра и те капеха по лицето му дори. Не можех да го оставя. Мразех се, че не му казвах, че го обичам, защото все повече се убеждавах, че е така, но. Не можех. Аз не можех да обичам.
- Не мога, Ейд. Аз не мога да обичам. Нито теб, нито който и да е. Страх ме е, не знам как, не искам. Боли, гадно е, не го искам. - казах сериозно и поклатих глава. За пореден път изтрих сълзите си и въздъхнах леко.
- Никога няма да те оставя, казах ти го. Аз съм тук винаги, когато имаш нужда от мен. Било то, за да си поговорим, в случай, че имаш въпроси, или просто имаш нужда от прегръдка. Но не мога да обичам, а ти имаш нужда от точно това. - казах тихо, подсмърчайки леко и накрая станах от него. Избърсах лицето си, опитвайки се да се приведа в нормален вид и вързах косата си на опашка, защото точно в момента всичко ми пречеше. Задушавах се.

Не можеше да ми го причинява. Не можеше да говори така с мен. Не и с мен! Разкъсваше ме отвътре. Въздържах сълзите си, но не можех и тъгата си. Трябваше да се разсея, но не можех. Само за това мислех.
Затворих очи и рязко обвих ръце около тялото му, стискайки го силно.
- Убиваш ме... моля те, недей. - прошепнах тихо, скривайки лице в гърдите му - Наистина..! Искам да те виждам. Ти си единствената частица от миналото ми. Не можеш да ме изоставиш. - казах сериозно, вдигайки лице към неговото и очите ми се впиха в неговите. Не разбираше ли колко ме боли? Не можех да не го виждам. Щяхме да живеем в един хотел. Щеше да ме подминава ли?
След малко въздъхнах леко и пуснах ръце в страни от тялото си безжизнено, без да откъсвам поглед от неговия. Не понасях тази студенина в момента, но не можех да отклоня погледа си...беше ме приковал.

Ти да видиш? Лошото момче влюбено от достоверен източник. Защо точно в нея беше въпроса. Ако бяха израснали заедно си имах голяма конкуренция. Колкото и противно да беше държанието му, не можеше да се отрече, че е красив. Както и да е, аз щях да спечеля сърцето й. Бях роден оптимист. Затова и щастието винаги извираше от мен, като поток.
- Наистина изглежда интересна... - Споделих накрая, след като разгледах книгата и отново се обърнах да проверя какво ставаше с онези двамата. Сега не изглеждаха толкова близки. Ето, значи все пак имах някакъв късмет.
- Така като се развиват отношенията им, ми се виждат доста хладни за влюбени, -констатирах с лека усмивка. - Наистина предпочитам да не са заедно. Не, само защото не ми харесва как той се държи с хората, но и защото харесвам Вики, за сега само като приятел, но никога не се знае с времето.
Не знаех защо казвам това на непознатата, но така го почувствах.

Чувах как Ромео и Жулиета зад нас продължаваха със драмите си, но явно вече се разделяха, защото мъжът пред мен сподели, че изглеждали много хладни.
- Тяхната история ми прилича на Титаник, или например Ромео и Жулиета...не знам, изглежда нещо епично, както и да е. Не ме интересува особено. Предпочитам да не се бъркам в чуждите работи. - обясних, свивайки рамене и отново си взех книгата, затваряйки я.
- Ти беше с нея на масата, нали? Заради теб той се разстрои толкова. - констатирах, заглеждайки се в него - Драмата нещо не е по вкуса ми. Предпочитам да се радвам на живота. - казах, засмивайки се леко и се облегнах назад.

Усмихнах се тъжно, когато той ме прегърна и кимнах леко. Да...щеше да се помъчи. Естествено.
Не беше лесно, знаех го.
- Добре... кабинета ми е в ето онази врата. Винаги можеш да питаш за мен на рецепцията. - казах печално и се отдръпнах няколко крачки.
- Предполагам...ще се виждаме. - смутолевих тихо, поглеждайки го за последен път и се обърнах с гръб към него. Тогава видях Иън. Боже, всичко ли бе видял?
Кой знае какво си бе помислил.
Тръгнах към него, скръствайки ръце и се спрях пред неговия фотьойл.
- Извинявай, че трябваше да станеш свидетел на това. Ще... се връщаме ли на обяда? - попитах, опитвайки се да му се усмихна поне леко.

След като така наречената Вики си тръгна, заедно с мъжа пред мен под ръка моя поглед се премести към Ейдриън. Изглеждаше още по - разстроен отколкото по- рано. Чак ме болеше да го гледам.
Оставих отново книгата си и се приближих плахо, сядайки бавно до него, в случай, че той реагира негативно.
- Ейдриън? - обадих му се колебливо и прехапах устна. Не исках да го притеснявам, вероятно и той не би искал, но бяхме във фоайето.
- Искаш ли поне да ти помогна с намирането на стаята, или някое по- усамотено място? - попитах притеснено, оглеждайки го за някаква реакция.

Добре, това беше добро начало. Няма викове, нито крясъци, няма буйстване. Просто ме погледна, опитвайки се да изглежда по- мъжки като прикрива сълзите си и ме попита дали наистина все пак ще го направя.
Това нямаше как да не ме развесели. Усмихнах му се мило и кимнах.
- Естествено. Не мога да те оставя просто така съсипан. - казах, свивайки рамене и поклатих глава. Взех дневника му и потърсих някъде стаята, в която бе отседнал. Намерих я и му върнах нещата, изправяйки се от дивана.
- Вече знаем къде е. Да ти поръчам ли нещо за горе? За хапване, за пиене? - попитах, докато вървяхме към асансьора. Качихме се в него и натиснах бутона за неговия етаж.