Фоайето

Денят беше повече от прекрасен. Просто си стоях на диванчето във фоайето с книга в ръка и се радвах на слънчевите лъчи, навлизащи през прозореца, защото навън беше твърде студено все пак, за да си почиваш, но въпреки всичко настроението ми беше до небето. Някак си...просто се чувствах спокойна. Как да го изразя...
Нямах никакви грижи. Да, Хакуна Матата!
Шегувам се, просто си бях взела почивен ден от всичко и реших да отделя малко време за себе си и интересите си.

Да, още малко ме прегази. Идиот.
Да му приличам на прозрачна?
- Грубиян! Аз съм седнала, ако не забелязваш. Ти си този, който не знае къде ходи. - казах, изправяйки се от мястото си. Бях доста по- ниска, дори когато бях права, но това не ми пречеше да споря с него.
Той беше виновен в момента!
И все пак, аз не бях конфликтна личност. Просто извъртях очи и въздъхнах леко, поклащайки глава. Едва ли щеше да ме слуша, имайки предвид колко начумерен изглеждаше.
Изсумтях изпод носа си и си седнах пак на мястото.

Това беше върха на сладоледа вече. Не мога да повярвам, че това току що излезе от устните му.
Идеше ми да го убия! Вдигнах поглед и можех да видя злобната му усмивка. Тъкмо щях да казвам нещо, когато забелязах промяната по лицето му. То се сгърчи от болка и след малко дори помоли за помощ.
- Да беше помислил преди да ме наречеш жалка.- казах намусено и го погледнах отново. И все пак реших да погледна в ума му и да разбера какво точно търси. Видях образа на едно момиче и се подсмихнах. Явно тя беше най- съкровенното му желание.
- Нима търсиш нея? - попитах, повдигайки вежда и се преобразих в това момиче, след което се облегнах назад. Физиономията му ми беше страшно смешна и не можех да не се подсмихна отново, когато се превърнах в себе си.
- Това е част от дарбата ми, не се стряскай, че аз съм която търсиш. - успокоих го и продължих да чета книгата си.

Този беше изключително нервен тип. Въздъхнах и оставих книгата си настрана и му посочих мястото до себе си на диванчето.
- Не съм я изяла, боже. - казах, смръщвайки се и поклатих глава отрицателно.
- Аз съм омайващо същество, мога да се превръщам в най- голямото желание на жертвите си. В случая не си ти, аз се храня с положителна енергия, а ти си съвкупност от минуси и нищо друго. Просто я видях в съзнанието ти. Извинявай, ако съм те разстроила още повече. - казах спокойно, гледайки го в очите. Не изглеждаше добре. Изглеждаше изгубен и тъжен. Определено имаше нужда от нещо, което да го разсмее.

Свих устни и отпуснах глава настрани, заглеждайки се в него.
Май само тя беше способна да му върне усмивката. Жалко, беше много красив.
- Съжалявам, не мога да видя друго. Само как изглежда. - отвърнах тихо и извинително. Толкова беше наранен, че бях готова да забравя как се отнасяше до преди малко, за да му помогна. Беше като изгубено кученце.
- Добре, ще се опитам да ти помогна. - съгласих се, кимайки. - Кога за последно я видя? - попитах любопитно и зачаках отговора.
През това време един служител на хотела...май беше пиколо. Дойде при нас отново, както преди малко и връчи на непознатия до мен дневник и един плик със снимки. Търпеливо изчаках да ги разгърне и да ми отговори на въпроса, за да бъда възможно най- полезна в търсенето на въпросното момиче.

Караше ме да мисля, а аз не можех да мисля. Нещо ме блокираше и единственото нещо което помнех е няколко целувки легло и нея, както и името й. Това беше единственото нещо в главата ми. Всичко беше като черно петно.
- Нямам никакви спомени... Не помня нищо. - Хвърлих това което ми бяха дали на масата. Изобщо не разбирах какво общо имаше някакъв си дневник и отказвах да го чета, докато не я открия. Обърнах се отново към онази с червената коса и я погледнах въпросително в отговор на затъпения и поглед. Не разбирах защо ме гледаше така, да не бях паднал от някъде или нещо такова.
- Какво ме гледаш толкова, не съм я изял и аз.. а ако съм не помня... - Казах накрая и поклатих глава. Тази само ми губеше времето. Сам трябваше да отърся Вики. Изправих се и поклатих глава. Можеше просто да ми каже, че няма да ми помага.

Добре, това твърдение тотално ме обърка. Как така нямаше спомени? Всеки нормален има. Беше я забравил ли?
- Забравил си? Амнезия? Какво ти е? - попитах учудено, повдигайки вежди и въздъхнах леко.
- Добре, нека попитаме на рецепцията, или нещо такова..Щом тези снимки са от скоро значи може би още е тук? - дадох едно предположение и се изправих, кимайки му по пътя към рецепцията. Нямаше друг вариант, щом той не помни.
Като се замисля трябваше да питаме онзи портиер, който донесе нещата му. Сигурно той знаеше много за него...как не се сетих. Ами той се държеше като задник, ето как..

Добре, най- накрая да постигнем съгласие. Взех папката със снимките и дневника му и тръгнахме към рецепцията. Когато стигнахме до там услужливата госпожица с табелка, носеща името й ''Кейт'' съвсем учтиво ни попита с какво може да ни помогне.
- Добър ден. Имаме нужда от малко информация. Чудехме се, дали тук е отседнала госпожица...- Погледнах дневника, за да видя името на момичето, което Ейдриън търсеше - Виктория Лорънс? Кафява коса, кафяви очи, слаба.. - опитах се да я опиша и се усмихнах леко на момичето отсреща. Тя погледна за момент в компютъра си и скоро имахме точен отговор.
- Разбира се. Вики е новият психолог в хотела. Кабинета й е в дъното на онзи коридор, но излезе в обедна почивка. Вероятно е в градината, или в ресторанта.- обясни рецепционистката. Ние й благодарихме и се отдръпнахме от бюрото й, защото идваха нови хора, които да обслужи.
Обърнах се към тъмнокосия мъж до мен и скръстих ръце.
- Сега какво ще правим? - попитах, след като вече знаехме, че е тук и че е някъде наоколо.

Работи тук? Дали не съм и пациент или нещо такова? Ами ако я преследвам и съм преследвач? Кой знае какво мога да и сторя. Аз съм лош човек. След като отстъпих от рецепцията отидох и седнах във фоайето. Защо питаше мен какво да правим? Аз бях онзи с онова, как го каза... Амнестия? Не го запомних...
- Не знам какво ще правим... Какво да правя. Може да не иска да ме види. Може да я преследвам и тя да ме отблъсне, а аз да продължавам... Не знам нищо за нея, освен това, че я обичам. Това достатъчно ли е, за да ме обича и тя...
Вдигнах погледа си за да срещна този на момичето пред мен. И тя беше красива, но не беше Вики, нейната красота беше ненадмината, а усмивката. Значи съм я карал да се усмихва, ако съдя по спомените си. А може би някой друг я е карал да се усмихва, а аз само съм наблюдавал.
- Ти какво би направила на мое място?

Седнах до него, замисляйки се над думите му. Неговата ситуация наистина не беше лесна. Едва ли се чувстваше много добре.
- Не знам, честно казано. Няма как да знаем дали те обича или не. А какво бих направила аз...Бих я потърсила, за да ми каже тя какво става. Може би сте заедно или нещо такова, но не я помниш. Или просто си тайно влюбен в нея? Нямам представа, но само тя може да ти даде отговори. - казах накрая, въздъхвайки леко и погледнах към него, в очакване да ми каже до къде точно да го придружа, или просто да ми каже да си гледам работата..

Може и да беше права, а и не бях чак такъв глупак че да ударя подадената ми ръка. След като изобщо се беше захванала с мен...
- Добре, жената каза, че може да е в ресторанта нали? - Огледах се наоколо и се изправих. Не ми се искаше да я въвличам във всичко това... - Как се казваш?
Зададох въпрос към нея, можеше да я запиша в онази тетрадка, за да я запомня. Май това правех. Пишех там за да помня. Да бях написал нещо повече...
Тя трябваше да води, защото аз имах инстинкти, но не бях сигурен в тях. Тръгнахме на някъде и накрая се озовахме в една голяма зала с маси, и хора облечени еднакво се щураха наляво - надясно. Сърцето ми заби малко по бързо когато я видях. Преглътнах мъчително след като вече не виждах само нея, но и събеседника й.
Дръпнах ръката си от момичето и я погледнах жално.
- Защо те слушам изобщо... Дори не те познавам... - Обърнах и гръб и тръгнах навън. Не можех да го опиша, просто сякаш нещо беше разрязало гърдите ми и сега си късаше малки парченца от сърцето ми и ги хвърляше в кофата за боклук...

Нима той се поинтересува от името ми? Мислех, че просто щяхме да намерим въпросното момиче. Е, нямах против.
- Казвам се Мелодия. Знам, странно е, но можеш да ми викаш просто Мел. - обясних, свивайки рамене съвсем спокойно и се усмихнах приветливо. Станахме от диванчето и тръгнахме към ресторанта на хотела.
Вървяхме няколко минути в мълчание, докато не стигнахме до въпросното място. Той се огледа и след малко лицето ми се сбръчка в една болезнена гримаса и се обърна, тръгвайки навън.
- Ейдриън... - повиках го и се опитах да намеря момичето от снимките и да разбера защо той се разстрои толкова. Когато накрая го направих видях, че тя беше с мъж. Тръгнах след Ейдриън, опитвайки се да го спра.
- Недей така. Може да й е роднина, или пациент, или просто приятел. Трбява да я питаш. - опитах се да го убедя, минавайки пред него.

В момента, в който видях Ейдриън сърцето ми се сви. Дори не доизслушах какво ми каза Иън. Приятелят ми от деството изглеждаше толкова разстроен. Нима ме беше видял с него? Той си тръгна снощи!
Но не можех да го съдя днес, той не го помнеше. Накрая Иън прибегна до това да размаха ръка пред погледа ми, но аз дори не мигнах.
- Извини ме за момент. - смутолевих разсеяно и станах от мястото си. Не можех да го оставя просто така. Най- малкото - като приятел. А и все пак вчера по това време бях в неговото легло...
Добре. Това го забравяме!
Забързах крачката си все повече и когато излязох от ресторанта вече тръгнах да бягам по коридора. Само да не направи някоя глупост.
Стигнах до фоайето и го видях там да седи на дивана, а момичето пред него му говореше нещо. И на мен ми стана болно при гледката, затова забравих крачка и се приближих съвсем спокойно до тях.
- Adrian? Ti senti bene?- попитах, без да удостоявам госпожицата до мен дори с поглед, камо ли с някоя дума. Знаех, че това си беше само между нас и просто исках да разбера как е.

Свих устни, скръствайки ръце и възъдъхнах. Не можех да го убедя с нищо, но някак си не ми се струваше правилно да го оставя така. Изглеждаше разбит. Сигурно и така се чувстваше. Не можех просто да оставя някого така.
Та аз бях омайно същество, виреех само около весели чувства, не можех да понеса болката му, но и не можех да си тръгна.
Внезапно обаче чух друг женски глас. Обърнах се и видях момичето, което търсихме. Ето, че тя ни намери. Май беше време да ги оставя насаме. Отдръпнах се бавно и седнах на предишното си фотьойлче, на което бях оставила и книгата си, хвърляйки им по едно око от време на време.

Добре, официално се чувствах ужасно заради него. Ако бях отишла снощи при него и ако той се беше събудил до мен нямаше да е толкова разстроен. Щеше да е хубав ден за него. Както предните няколко...от цяла седмица насам.
Да, за него. Мен все още щеше да ме боли сърцето от постъпката му вчера. Но по гласа му имах чувството, че плаче.
Не можех да стоя просто така.
Приближих се инстинктивно и хванах ръцете му. Вдигнах ги от коленете му и седнах в скута му.
- Adrian... Io sono qui..- прошепнах тихо, махайки нарочно ръцете му от лицето му и ги сложих на кръста си, след което увих своите около врата му и го притиснах към себе си, заравяйки лице в косата му. И на мен ми се плачеше. И аз исках да покажа слабост, но не трябваше. Сега трябваше да съм силна...както винаги в живота си.
- tranquillo...

****
- Ейдриън...аз съм тук.
- Спокойно