Стаята на Лизбет.

Късметлия. Единствената мисъл, която пробягна в съзнанието ѝ, докато търсеше ключа за стаята си и все пак вървеше уверено из коридорите. Знаеше всеки един от тях наизуст и без проблем можеше да заеме поста на екскурзовод из хотела. Всяко отваряне на вратата я изненадваше, защото Лиз не бе свикнала с гости и обикновено липсата на интерес към средата се отнасяше и за стаята ѝ.
- Явно имаш повече смелост в излишък, отколкото очаквах. - засмя се Лизбет и се изгуби зад онази полупреграда, която се виждаше едва с встъпването в стаята. В известен смисъл по-скоро избягваше оценката в погледа на Винсънт от видяното. Не бе просто лека бъркотия, но и самото обзавеждане. Лизбет преди всичко гледаше създаде нещо уютно за себе си, макар повече да бе вече тук и преди нея, а никога не се бе замисляла за вероятна ситуация като настоящата.
Последва шум, който съвсем смътно напомняше на буря, преминаваща през импровизирания кухненски кът, каквото можеше да представлява самата тя. Едва не изпусна чашата, едва не разсипа кафето и все пак се пребори с всичко и след пет минути можеше да се похвали с две чаши топло кафе и липса на отрова.
- Имаш късмет... Запасите с отвора са ликвидирани до нулата. - въздъхна театрално, докарвайки си тъжно изражение, но бързо възвърна усмивката си и се отпусна в края на леглото. Определено в интериора ѝ липсваше добра обстановка за пиенето на едно кафе. Трябваше да внесе и една маса с поне три-четири стола.

В стаята бе топло и Винс бързо си свали палтото . Отдолу бе с тениска . Може би затова му бе страшно студено през ноща. Държеше си палтото в ръката като седна на леглото поради липсата на маса и столове. Лис донесе две чаши от който излизаше пара. Той хвана своята и бързо усети , че бе вряло. Чашата всякаш щеше да му свали кожата , но не му пукаше . Хареса му , че е топло и щеше да му се наслади.
- Честно да ти кажа трябва да сложиш някой стол и масичка - каза искрено Винс . Нямаше желание да я нарани с думите си , но бе честен и не иска да крие нищо от нея. Затова си изрази мнението. Бе малко нахален . Млъкна и отпи от кафето . Леко си изгори езика , но не го показа . Усети как той леко изтръпна. Доста често му се случваше.

Не се засегна. Сама бе констатирала липсата на нещо подобно и нямаше да бъде зле, ако сте сдобиеше с няколко нови предмета. Лизбет огледа стаята и установи, че имаше предостатъчно място, което да бъде запълнено с още мебели. Може би щеше да се отбие в града съвсем скоро и да поправи пропуска си, въпреки че вече можеше да си представи що за комична картинка би била, носейки маса и столове към хотела.
- Ти да не би да си по-добре обзаведен? - попита едновременно остро, закачливо и някак преносно предвид факта, че питаше за стаята му. - Междудругото можеш да си се разхвърляш както пожелаеш. Ясно е, че липсва някакъв сносен ред.
Допълнение съвпадна с факта, когато Лиз забеляза колко ревностно Винсънт държеше палтото си в ръка и се съмняваше да имаше друга причина освен някаква мисловна пречка, която не му позволяваше да го остави някъде. От друга страна, Лиз просто продължи да внася нови щрихи в картината на хаоса. Едва когато захвърли в неизвестна посока шала си, се почувства достатъчно спокойно, че да опита кафето си. Личеше си, че не правеше често кафе, но пък не бе чак толкова кастрофална. В крайна сметка единствения недостатък се оказа врялостта на водата.

Лизбет за момент бе като в транс. Седеше, обвила ръце около топлата чаша кафе, със сведен поглед към пода на стаята. Предполагаше, че мисли за нещо, но всъщност главата ѝ бе потънала в прегръдките на тишината. Просто виждаше пред себе си пода, а в същото време и не го виждаше. Смътно доловимо тялото ѝ трепна при въпроса на Винсънт. Стори ѝ се като твърде силен звук, който все пак успя да я изведе от пълното нищо.
- Добре, а ти? - отговори разсеяно, продължавайки да се вглежда в тъмните дъски, наредени една до друга, които сега наричаха паркет. Нямаше време да обмисли добре отговора си и просто каза онова, което първо ѝ дойде наум. Накрая се съвзе изцяло и вдигна поглед към Винс. Почувства се извън тялото си, докато наблюдаваше как върховете на пръстите ѝ преминаха по белега на лицето му. - Никога не си ми разказвал за него.
Изискваше твърде много за толкова кратко време, но Лиз не успя да доосмисли този факт преди да доближи устните си опасно близо до неговите, възспирайки се от спомена за фаталните последици, които понякога носеше една целувка от нейна страна.

Лизбет измъкна празната чаша от ръцете му и я изнесе към онова схлупено помещение, което квалифицираше като кухня. Бе почувствала нуждата от малко въздух, от нещо несмислено, което да изпълни главата ѝ, за да осмисли случилото се. За секунда сърцето ѝ бе пропуснало един удар, отново бе почувствала онази приятна топлина в тялото си и определено бе загърбила резките движение, подсказващи до този момент несигурността ѝ в онова, което казва или желае.
- Сега питам. - настоя тихо, защото единствено по тази тема все още срещаше смесени чувства. Да попита или не? Отнасянето на чашата не бе достатъчното време, за да си отговори. Отново зае мястото си в края на леглото и ръката ѝ се плъзна под неговата в някакъв необясним жест на подкрепа. Щом си имаха доверие, то логично бе да знае за белега. В крайна сметка по-рано тя самата бе казала нещо подобно за себе си, макар че бе скрила част от истината, но вероятно и тя скоро нямаше да е тайна.

Лиз се засмя при въпроса му. Тя нямаше живот, за който да говори. Единственото, което можеше да нарече такова бе обитанието на хотела, където имаше правото да прави каквото пожелае, но понякога дори тук се чувстваше като в затвор, какъвто представляваше миналото и онова, което другите наричаха живот.
- Едва ли мога да те впечатля... - отговори замислено, докато все още не бе сигурна дали желае да сподели с някого онова, което обикновено обсъждаше единствено с мислите си и всяка вечер заспиваше с главоболие. - Като за начало дори нямам смелостта да нещо толкова мащабно като армия, ако въобще приемаха жени.
Спря дотам и си пое въздух. Предстоеше ѝ да изрече нещо мащабно. Лизбет отмести поглед и за момент ръката ѝ трепна под тази на Винсънт като че ли желаеше да се измъкне от създалата се обстановка. Лиз отмести поглед встрани, защото не желаеше да види реакцията му. Създаваше впечатлението, че може да се бори за себе си, но то произлизаваше от онова желание за власт, което се бе появило съвсем наскоро.
- Всъщност никога не съм имала живот. Онзи белег, който ти показах... Не е единствения и всичките са от човека, който наричам бивш съпруг, въпреки че брак нямаше. Просто бях като продадена на него заради множеството дългове на покер към него от страна на баща ми. - всичко Лиз каза почти шепнейки, защото отчасти се срамуваше да си признае слабостта в тези отминали моменти.

- Да... Ти и цял хотел, пълен с какво ли не, но не и хора. - отговори през смях Лизбет. - Нямам успокояващо е да знаеш, предвид факта, че именно хората ми напомнят за миналото.
Животът в хотела, погледнат от тази гледна точка, бе едно практично и правилно решение. В никакъв случай не бе обявила, че тотално се отказва от разходки из града, но поне намираше нещо повече от представа за нов затвор. Позитивното мислене ѝ допадна, въпреки че досега не бе опитвала да мисли в това направление. Буквално виждаше Винс като учител в тази насока, която изглеждаше някаква банална представа за промяната ѝ към по-добър човек. Беше налудничево да мисли, че ще се промени изцяло, но поне отчасти можеше да го направи.
- Е, предполагам, че след сутрешното кафе плановете ти за ново проспиване на деня да се изпарили, така че какво смяташ да правиш? - попита, избутвайки разговора към по-ведра и непринудена тема. Въпросът вече ѝ звучеше достатъчно банален и Лиз не пропусна да огледа в стаята, за да се спаси от неловкостта.