Косата му придобиваше мек меден нюанс под слънчевите лъчи. По-светлите участъци почти граничеха с нюанса на платина, доката онези с по-песъчлив оттенък просто изпъкваха. Ситните капки пот по гърба му отразяваха светлината, докато кожата под тях постепенно придобиваше равномерен бронзов тен. Горещината в края на август го бе принудила да захвърли небесносинята си риза някъде по ламаринения покрив на старата църква в края на забравено градче в пределите на Тенеси. Зад зелените му ириси гореше хъс, който понякога плашеше хората. Градът бе запознат с мързеливото си население, с пиянските случки в тип „тексаски каубои” и липсата на повече развлечения. В един момент Хънтър Евандър просто се появи като от нищото, но определено не остана незабелязан. Добрата физическа сила и издръжливост, която тялото му подсказваше не бе просто пикантна гледка за очите на младото женско население, но и прикова вниманието на треньор Ривър, превръщайки го в сензацията на града, щом бе единствения дръзнал да приеме предложението да поправи покрива на старата църква, когато хиляди бяха отказали. Покривът бе наистина бедствено положение след последния ураган, но за близо месец и половина Хънтър бе на крачка от финала и отново изникваше въпроса какво би правил след това. Имаша доста възможности. Освен привлекателно разрошена коса във всички нюанси на русото, сапфирен поглед с вечен игрив пламък и добро телосложение, Евандър бе висок. Беше почти към метър и деветдесет, което си граничеше с ръст, достоен за почитание. Естествено Хънтър имаше своите тайни като някой просто не можеше да скрие. Това бяха ясните белези по гърдите и корема му. Някой като следи от нож, други просто бледи синини, трети като следи от куршуми. Много питаха и много въпроси оставаха без отговор, защото бе трудно да говориш за мрачното минало, дори да си син на висшия ангел да бе предпоставка за гордост. Въпреки че чувствата определено нямаше да са споделени. По душа Хънтър бе бунтар. В речника му винаги присъстваше сарказъм и духовити шеги. Гордостта не му позволяваше да гледа по друг начин на нещата освен от позитивната страна. Инатът му бе несъразмерим, което обясняваше тежкото положение на отношенията с баща му. Всичко, което трябваше да прави, Хънтър обръщаше с главата надолу, въпреки че единственото, което все още не бе направил бе да се лиши от крилете си. Харесваше белите криле на гълъб, които оставаха невидими за човешкото око. Харесваше му да си въобразява, че хората ги виждат като слънчеви лъчи около раменете му, когато се изправеше върху покрива, за да изтрие солената пот от челото си преди да бе попаднала в очите му и да е размътила погледа му. За някой определено изгледаше като ангел. Същински ангел на граха.
Вървеше по тъмните улици, докато градскията часовник отброяваше към полунощ. В тишината отекваше жизнената мелодийка, която си подсвиркваше, въпреки че отново нямаше подслон за през ноща, нито пък пари за пропадналия мотел в края на града след като ги бе пропилял в безсмислена игра на покер с треньор Ривър и бе почерпил целия бар за своя здраве. Действия, които единствено подсказваха за наличието на напълно непукистичен характер. Беше пропилял към сто долара – какво пък? Нали в края на ремонта се очакваше да получи към хиляда. Чу стъпки зад себе си, но не се обърна. Лятаната горещина бе причина за безсънието на мнозина, пък и дъщерите на градските влиятелни личности имаха навика да се измъкват от леглата си и да скитат по улиците в опит да привлекат вниманието му. - Евандър! – извика дрезгав мъжки глас на метър разстояние за него. Били Сойър. Бивш затворник, който бе успял да се скрие от окото на шерифа и полицията в пределите на малкия град. Предната седмица бе успял да измъкне от него онези сто долара, които днес прахоса като пет. Били бе добър играч, но не достатъчно проницателен и хитър, колкото можеше да бъде Хънтър. Естествено гордостта и на двамата бе конкурентна, защото Били нямаше да се предаде, докато не си получи парите, пък Хънтър определено нямаше да се стресне от заплахите му, че да му ги върне. И все пак Евандър се обърна, завъртайки се на пети, и единият край на устните му трепна в жалко подобие на крива усмивка. Определено не се радваше да види масивното тяло на високия мулат с плътни устни и ръце, покрити с моряшки татуировки. Беше по-скоро иронизиране на непреклонимата му упоритост, която винаги удряше на камък. Но Били не бе тук, за да пита отново за парите си. Ръката му се протегна напред и с тихо шракване малкото парче олово полетя към Хънтър. Отне му около секунда да осъзнае, че металът, пробляснал под уличната лампа, всъщност бе част от пистолет, а това забавяне бе фатално за отместването му от целта на куршума. Парчето метал просто разкъса първо плата на ризата му, а след това и бледата му кожа, докато не се заби в тялото му. Вдишванията се оказаха болезнени, когато куршумът заседна на сантиметри под сърцето му. Железният вкус на кръв в устата му го опияни, докато се свличаше неграциозно на улицата, давайки се едновременно в алени струи и опити да вдиша достатъчно количество кислород. Черни петна заиграха пред погледа му при удара на главата му в асфалта, докато не забрави кой е, къде е и какво се случва. Тогава изпадна в безсъзнание.
Извито перо като на гълъб. Още едно, но по-голямо, от чийто край излитаха няколко черни гълъба. А по средата им знак за вечност, разкъсана от две думи – живот и смърт. Дясната му плешка бе покрита с тези мастилени знаци, които не можеше да си обясни. Беше опитал да ги премахне, макар и да ги харесваше, но всеки му повтаряше, че това не са поредните татуировки. Самите специалисти в тази област можеха да се закълнят, че те бяха далеч по-надълбоко в кожата му, отколкото изглеждаше. Сякаш просто бяха запечатани там като знаци от един отминал живот. Реално той бе прероден. Новият му живот започна с думите: Кой съм аз?
Индекс 
