leech.
Брой мнения : 57
Join date : 15.10.2012
 | | Заглавие: RAZIEL. Съб Ное 17, 2012 1:18 pm | |
| 
Килията бе килия като всички други килии по света, повече или по-малко. Намираше се в мазето на Централният затвор и от тук не можеше да види каквото и да е от външния свят- прозорци нямаше. Вратата на килията бе метална и се отваряше само за да може една едра и мръсна ръка да му хвърли паница с помия. Единствената храна, която получаваше- два пъти дневно, но бе нещо нормално да пропсунат за денонощие. Не го зачитаха за човешко същество и той самият вече започваше да изпитва съмнения. В мрака на килията бе опознал всяко едно нейно кътче, но то съществуваше ли наистина? Толкова често съзнанието му бе прескачало от разум на лудост, вече не бе сигурен за нищо. Кой бе той? Ръцете му се опитаха да задържат светлинката, но клечката имаше друго мнение по въпроса. Кибритът бе скъп лукс- внос от Китай, единствената страна, която в момента можеше да го произвежда. Личеше си, че е долнопробна разработка- дървото бе боклучаво, сярата неравномерно намазана и огънчето гореше прекалено бързо. Секунди бяха отнели за да стигне връхчетата на пръстите на Енцио и да ги парне лекичко, но той не беше пуснал. Дори болката не усещаше както преди- тук долу бе прекалено влажно, прекалено студено. Не знаеше как тялото му е успяло да издържи толкова дълго време, но кожата му отдавна се бе спряла да се обрива и напуква, за да го накара да кърви. Раните бяха болезнени но сега... сега усещаше липсата им. Тялото му бе загрубяло до степен в която бе загубило всичкият си някогашен чар и мъжът бе убеден, че повече никога няма да бъде същият както преди. Само за няколко дни, първите му няколко дни като затворник, младостта му бе приключила. Разум, тяло, близки... всички го бяха изоставили. Имаше само светлинката, но и тя се опитваше да си тръгне от него. Беше намерил кутията с кибритената клечица на пода, беше уверен, че преди да заспи я бе нямало там. Познаваше всяко едно кътче от имота си, щеше да знае. Нужник представляващ дупка в пода, купчина вмирисана слама за ложе и останалото бяха само халките на които бяха закачени тежките железни вериги, които бяха оковали китките му.
Никъде в тази картинка не се вписваше кибрита... но Енцио все пак го бе намерил. Какво правеше там? Главата му се опитваше да се пръсне от въпроси, но някак си нито един от тях нямаше особено значение. Не се и опитваше да има. Отдавна бе изгубил жаждата за всичко, включително и за живот. Сега просто съществуваше докато някой или нещо не решеше, че трябва да е другояче и не сложеше край на жалката пародия. Кибритът сигурно се бе озовал тук по погрешка. Може би пазачът бе влезнал да нагласи скобите на веригите и кутийката се бе изплъзнала от дрехите му за да падне забравена на мръсния под. Трябваше да е грешка, около Енцио всичко беше грешка. Започваше се от най-голямата- обреченото му съществуване в тази килия заради това, че го бяха обвинили в нещо за което вина нямаше. Не беше престъпник. Не беше чудовище... но тези мисли вече не му звучаха сигурно. Беше прав в едно- с времето всичко го поставяше пред съмнения, но Енцио знаеше, че ще дойде ден в който дори това няма да има значение. Скоро мракът щеше да го погълне и да заличи всичко, което някога е бил.
Какво беше в момента? Никой, нищо, просто сянка. Престъпник в очите на всички, невинен само в собственото си сърце и мисли. Номер на килия, гърло за хранене.
Не винаги бе бил това. Имаше времена в които... времена толкова далечни, че спомените бяха започнали да изсивяват. Това правеше затворът с хората- пречупваше ги и не оставяше нищо от това, което някога са били. Преди осем месеца името му бе Енцио Рафаеле Манчини.
Сега не бе особено сигурен. Не изцяло.
Вече не.
Може би никога повече.
#Точните му години са неизвестни, но е роден в периода на художника с мистериозно ухилената дама.
#Не използва името Енцио, вече не. Представя се за Джак Девънпорт или Разиел. Последното е работният му псевдоним и има сантиментална стойност. Историята не е за разказване.
#Има проблем с доверието след отдавнашният си престой в затвора (още докато е бил Енцио) и сега е класически пример за безчувствен ледник/задник.
#Занимава се с по малко от всичко, но основно е брокер на информация за мафията- помага им да вършат на спокойствие какъвто бизнес им е в списъка със занимавки и от там печели много и все мръсни пари. От време на време прекрачва всякакви граници и сее разруха и смърт само и само за да задоволи личната си потребност за внимание.
#Демон, но не и чистокръвен. Някога е бил човешко същество, демонизирането идва като наказание и причина да се мрази до края на света. Самата идея за всякакви свръхестествени същества го отвращава;
# Специалното му умение е да всява ужас и кошмари- може да влиза в чуждите глави и да оставя там объркващи илюзии и засилени емоции. Гадничко. FC: Robert Downey Jr.Не беше Енцио, но реално познаваше ли нещо друго?
Години бяха минали от последният му сериозен житейски кризисен момент и сега ръцете му отново се бяха омърсили с позабравено престъпление. За личното си удоволствие ли бе прекрачил границите или причината се криеше другаде?
Скрит в сенките той наблюдаваше малката сценка, която бе оставил след себе си. Полицията бе плъзнала на мястото а единственият жив свидетел стоеше като доказателство, че не си е свършил работата както трябва...
***
- Можеш ли да го опишеш? - полицаят хвана детето за двете му рамене, потърквайки ги леко през оранжевото медицинско одеало, което твърдяха, че помагаше срещу паника. Всяка линейка в града се бе запасила с такива и в момента около четири заобикаляха догарящата къща; останалото бяха пожарникари и полицай, да не говорим и за случайните любопитни минувачи. Камерън искаше да изведе детето възможно най-далеч, но протоколът забраняваше. Вместо това с по-възрастният му приятел, колега и наставник разпитваха младата жертва клекнали до нея на паважа. Момиченцето бе цялото в прах и пепел, но освен леко сътресение не носеше някакви по-сериозни наранявания. Лицето му бе подпухнало от плач- и в момента цялото бе на линийки, които издаваха от къде са текли сълзите и от къде продължават да текат.
Детето поклати глава спрямо въпроса. Беше го регистриралo, но категорично отказваше да говори по темата. Невръстната му възраст регистрираше случилото се бедствие и от това я хващаше още по-сериозен страх. Как да каже на тези хора за непознатият мъж убил родителите й?
Вечерта бе започнала нормално, всичко се очертаваше да е в рамките. Щяха да вечерят навън и цялото семейство се бе облякло за случая. Майка й носеше от онзи парфюм, който я караше да бърчи нос а баща й се бе спретнал с нови очила и през тях изглеждаше особено странно. Сара малко се цупеше, че щяха да вземат малкото й братче с тях вместо да остане с бавачка; между двете деца съществуваше скрита ревност, макар и да се падаха прекалено невръстни, за да го асимилират до край. В следващият момент обаче на вратата се бе позвънило и баща й бе въвел Непознатият като стар семеен приятел. Сара го бе видяла от малкото си скривалище, тъй като по това време бе правила номера само и само за да вдигне кръвното на всички. Не искаше да ходи никъде с Тоби, наистина не искаше!
Сега като се замислеше, че никога повече няма да има шанс за това я напушваше още по-силен рев и страх.
Как да опише мъжът убил семейството й? Пред чужди хора не можеше, но за нея той винаги щеше да остане един и същ, дори и години по-късно. Високата и мрачна фигура, облечена в кожен тренчкоут и блуза-поло. Непознатият не уважаваше други цветове освен черното, така че цялата му фигура едноврменно потъваше и изпъкваше в привидно скъпите материи. На цвят кожата му бе мургава от лек слънчев загар, брадата небръсната и чертите на лицето може би намекваха за леко европейски произход назад през поколенията. Това, което Сара обаче нямаше да забрави никога, бяха тъмните очи със светли жилки. На фона на мекото кафеникаво сивкаво-синьото в тях бе студено и лишено от всякаква емоция; от там идваше всичко, което караше мъжа да излъчва страхопочитание и да е последното, което искаш да провокираш...
***
- Шефе.
Мъжът се чувстваше много неловко, но с пристъпване от крак на крак и притеснен гласец нямаше да постигне абсолютно нищо. По лицето, а всъщност и по цялото му тяло, бе избила ситна и леденостудена пот, която издаваше колко би изменкал мястото си в момента с някой друг.
- Шефе.
Още една крачка напред и още по-силно притеснение. Намираше се в шикозна спалня, а на кръглото легло пред него спяха спокойно три фигури. През коприненият балдахин виждаше разголените силуети на два от тях- крайно млади жени на години, които е по-добре да не знаеш. Не беше законно а и възпитано да си вреш носа в подобни работи. Съществата между 16 и 18 се лепяха на шефа му като мухи, а и до колкото знаеше той сам нямаше нищо против. Идваха и си отиваха и Клейтън не можеше да запомни нито лицата им, нито телата. Същото важеше и за спящите пред него, така че вниманието му много малко се спря върху откритата плът и приятни извивки. Интересуваше го наистина намиращото се в центъра и то отговаряше на името Разиел. Или Джак. Може би дори и Дориан. За Клейтън всяко едно от трите бе синоним на "шеф" и нещо, с което да внимава какво прави, за да не свърши плуващ с рибите.
- Шефе. - мъжът повиши тон с много малко и в отговор по-едрата фигура пред него се размърда с едно "ммм". Наемникът го възприе като знак да започне да говори и думите се разсипаха от устата му с огромна скорост. - Заловихме Наталия. И Еди. И парите са в тях, шефе, така че всичко е наред. Не са похарчили абсолютно нищо...
Някъде зад балдахина чифт кафеникаво-сини очи се отвориха и Клейтън млъкна с леко хриптящ звук. И той като всички останали имаше страх от тези зрителни органи- личната му теория беше, че с тях другият мъж вижда абсолютно всичко и това е меко казано притеснително. Пружините на матрака се разместиха и голата фигура на Разиел се измъкна внимателно, без да буди момичетата. На пода имаше зарязан панталон и само по цвета ставаше ясно чийо притежание е. Черната материя бе скъпа и не подлежеше на мачкане, така че като я облече минути по-късно легна като излята на фигурата му.
- И двамата? Каква изненада. - На Раз не му трябваха обувки, не му трябваше риза. Единственото важно нещо в момента бе със зареден пълнител и прясно смазани чаркове. Любимият му пистолет, милият му Фенрир, излъчваше една матова мощ дори и на оскъдното сутрешно осветление. Едва минаваше пет и слънцето пълзеше по хоризонта в опит да изгрее- светлините и сенките бяха синкави и всичко излизаше малко по-призрачно от колкото е всъщност.
Клейтън се остави да бъде водач през коридори и етажи, улисан в тихите стъпки плътно зад него. Където и който да срещнеха се показваше уважение и наследникът на дона нямаше как да получава нещо по-различно. Още повече, че собственоръчно бе отстранил предишния от поста и се бе настанил без да му пука особено. Вече три години живееха по този начин и щом старият дон хвърлеше топа неговият наследник заграбваше всичко. Нямаше съмнения, че ще го държи за дълги години и че ще превърне мафията в още по-страховита институция. Мнозина тръпнеха от вълнение по темата, дори и Клейтън от части влизаше в категорията.
- Тук, тук са.
Спряха пред врата от масивен дъб, единствената такава в подземното ниво на имението. Това бе звукоизолираната стая и тук често се приключваха животите на мнозината загазили сериозно в отношенията си с мафията. Нито грам звук не можеше да избяга, а след това Чистачите(някой от тях корумпирани ЦРУ агенти) не оставяха доказателства, труп или каквото и да е друго. Охранителите отвориха веднага, щом ги видяха и гледката на двете окървавени тела ги удари веднага. Във въздуха се носеше сладникаво-металната арома на кръвта, оцапала доста от пода.
Раз се приближи напред, до колкото му позволяваше пода. При първите петна от кръв крачките му се преустановиха- беше известен с това, че върши всички поръчки с невероятно педантична чистота и мрази непадащите петна. Студените му очи срещнаха умолителните чужди- кестенявият чифт на млада жена с буйна руса коса и не по възрастен от нея тъмнокос и тъмнокож младеж. Двамата едва ли имаха повече от двадесет и пет по възраст и пред сериозният си бивш работодател представляваха само и единствено деца. Фактът, че наивно очакваха прошка бе забавен, но никой в помещението не се смееше. До такава степен Адо действаше хипнотично, въздействащо.
- Джак, не исках, моля те. Моля те, Джи, трябва да ми повярваш. Беше грешка и съжалявам, наистина съжалявам, Джаки.
- И аз съжалявам. - мафиотът вдигна пистолетът си към главата на жената, която продължаваше да го моли с още по-нежни обръщения. Можеше да избяга с другият дилър, чернокожият Сайърс, но да го ограбят заедно- ето това вече не можеше да прости. Раз бе човек на честта и репутацията. Не можеше да позволи подобно унижение и за да го избегне и заличи бе готов да се откаже от всякакви междучовешки взаимоотношения и чувства. Към блондинката бе имал известни симпатии и за няколко месеца можеше да я нарече своя любовница, Сайърс пък бе от верните му служители и почти влизаше в графата приятели. За момент бе проблеснало съжаление под студеното излъчване и подготвен пистолет, но това бързо се стопи. Дългът преди всичко. | |
|
