Паркът

Хюго се намираше в едно от онези състояния, които му се струваха като бездна. Пропаст, която бавно го поглъща, оставяйки го без светлина в тунела, без пролука за спасение, без какъвто и да било изход. В такива моменти той не спеше, пропускаше хранения вследствие на което отслабваше, заприличвайки на скелет, отказваше да говори. В такива моменти онази негова безгрижна същост се изпаряваше и всеки опит за разговор бе неуспешен. Появата на Терез за части от секундата го измъкна от първичната меланхолия. Вдъхна му малко надежда, развесели го начина, по който за пореден път увисна, скръстила ръце зад врата му, отпускайки тежестта си върху неговите ръце. Но това бе просто мираж, в който така силно желаеше да повярва, че е истина. Истинската емоция, която появата на русокоската породи, бе една горчиво усещане в устата му, някаква раздразнителност, която не можеше да бъде обяснена, и омраза... Омраза, която бе по-силна от всичко, което бе изпитвал досега, тровеща сърцето му, което не му позволяваше да се отдаде на нея.
- Да. Някога виждала ли си ме в различно от обичайното настроение? – излъга я и не почувства съвестта да го гризе. Спрямо нея обикновено се получаваше обратния ефект, но не и този път. Сега пред нея стоеше онзи Хюго, който едва ли Терез би желала да познава, но контролът над него бе твърде отслабен. По устните му заигра иронична усмивка. Типичната усмивка, вечно съпътстваща ежедневието му, но с нов, по-сив нюанс. Не я имаше предвид наистина, както и думите. Бе повече от зле. Чувстваше се премазан, изгубил всичко, дори да нямаше нищо освен самочувствието си и сарказма. Дори не бе в настроение, за да ги използва. Вероятно това го подтикна просто да ги избута навътре в себе си, за да се спаси от жалния им писък, кънтящ в главата му.
- Нямаш ли ги друга работа впрочем? – попита, хвърляйки й бегъл поглед. Искаше сам да се пребори с тези моменти промени в настроението си, но повече желаеше да лиши Терез от запознанството с тях, защото пред себе си можеше да признае, че тя не бе просто симпатична. Нещо в нея го влечеше към нея. Чаровността й надхвърляше познатите му до момента паралели. Тя бе специално по собствен и неповторим начин, каращ го да желае да я опознае, да й се довери, но доверието му бе слабото място. Той не вярваше, че някой го заслужава. И сега опитваше да я прогони с враждебност, защото бе уязвим; можеше лесно да се подмами и да й се довери, а неизвестността след подобно действие го плашеше.

- Мислиш ли? – попита реторично Хюго. Той не бе на това мнение. Не бе свикнал да бъде под светлината на прожекторите. Всъщност бе, но не и в компанията на Терез. Тогава сцената принадлежеше единствено на нея и нейните необясними качества. Показалецът ми си намери място под брадичката й и я повдигна, принуждавайки блуждаещия й поглед на срещне неговия. Привидно в очите му владееше единствено леда, но ако се вгледаше по-обстойно човек бе в състояние да различи леда и огъня, борещи се зад зелените му ириси. Ледът, принадлежащ на онзи Хюго, който желаеше да контролира в момента, и огънят, принадлежащ на правилния Хюго, желаещ да защити Терез не от друг, а от самия себе си. Просто стоеше, изследвайки промените в нейния поглед, наблюдавайки реакциите по лицето й, докато не я придърпа в прегръдките си. Не знаеше защо го направи, но за момент тази размяна на погледи се оказа непосилна дори за него.
- Винаги ти си по-важната, малка моя. – прошепна, повдигайки леко главата си, за да я отпусне върху нейната. Вече не се замисляше над прякора, защото и двамата бяха свикнали с него. Прякор, който бе някак детски чист, обозначаващ разликата в ръста им. От гледна точка на Хюго Терез наистина бе малка, макар че и той едва ли би могъл да се похвали със завиден ръст. Но не той бе важен, а разликата и с това се изчерпваше въпроса. Бунтът в тялото му се успокояваше при проявата на близост, при усещането за меката, руса коса между пръстите му, при начина, по който бегло галеше гърба й сякаш тя бе онази, която се нуждаеше от успокоение. Може би приемаше това като извинение за враждебността си, а фактът, че все пак имаше минимален самоконтрол, успокояваше него.
- Не си виновна. – прошепна, подсещайки се за вината, забелязана в погледа й. Постепенно се чувстваше все повече като себе си и все пак не съвсем, защото истинският Хюго не бе толкова загрижен, толкова отдаден на чувства или емоции, колкото се чувстваше в момента. – Просто се оказа на погрешното място в погрешното време... И аз съжалявам, че се държах като пълен идиот.
Бавно, но все пак се завръщаше. Последните му думи звучаха достатъчно като самия него и вечния му оптимизъм. Постепенно отпусна ръце до тялото си и отстъпи назад, срещайки погледа й.

Можеше вече да се успокои, вероятно да се усмихне, но Терез не се оставяше да бъде заблуждавана, а вероятно Хюго не подозираше колко добре всъщност го познаваше и че тези настроение не й се нравяха никак. Смътно предполагаше, че имаше нещо повече от това, че под маската на незаинтересован се крие нещо друго, по-страшно и неконтролируемо, че усмивките му не винаги са искрени и за първи път се запита:В тежест ли съм му?Преструваше се, за да не я тревожи или да не узнае никога за онова аз, което всеки човек притежава, но някой се оставяха да бъдат погълнати, а други го превъзмогваха я сами, я с чужда помощ. Не желаеше да го разпитва, би било унизително и за двамата, не желаеше да води разговор, който ще нарани и двамата. Между тях имаше искреност, но само отчасти. Той се криеше от нея, а тя нямаше как да му помогне, ако той сам не пожелае, затова чакаше и се надяваше да й се довери, както тя му се довери преди много време.
Задържа се в силната му прегръдка, която съдържаше скрити емоции и неизказани думи. С докосвания, с физическа близост хората казват повече, разкриват се. Почувства се в безопасност, за миг забрави терзанията и съмненията, които я разкъсваха, за миг просто се остави на приятното усещане от допира му и парфюма му, който щеше да носи до довечера, а после дълго да си спомня за този момент.
Когато погледите им се срещнаха, в очите й нямаше нищо детинско, нито намек за шега.
-Знам, че ти има нещо. И се чувствам безполезна, защото не знам как да ти помогна.
Лека тъга се прокрадваше измежду думите й, но успя да си придаде весел вид и сякаш загърби изказването си, което смути и двамата. Дори се усмихна, макар да й се повдигаше и плачеше вътрешно.
-Ти винаги се държи като пълен идиот, но затова те харесвам.
Вече се долавяше искреност в щастливото изражение на лицето й, макар щастливо да е твърде преувеличено. Бузите й отново придобиха познатия червен отенък от спонтанното признание,но тя бе толкова чистосърдечна, досущ като децата, и не се боеше да изказва чувствата си.

Винаги бе преувеличено, ако бе познат на някого истински. Вярно бе, че държанието му опираше до всички граници, което го правеше дразнещ, отблъскващ, непоносим и достатъчно ужасен, че да бъде квалифициран в графа „идиот”, но това не бе той. Не и за онези, които го познаваха добре, а Терез той мислеше за една от тези хора и бе леко разочарован от нейното изказване, макар да го почувства като орбитиращо около сферата на шегата.
- Защо толкова упорито настояваш, че ми има нещо? – попита, накланяйки леко глава встрани, за да изравни погледа си с нейния. Обичаше да се вглежда в точно тези светли очи, които всеки път го изненадваха с нюанса си. Веднъж бяха зелени, друг път сини, понякога сиви, а в повече случаи преливащи се с бегли жилки от син и сив цвят, което го караше да ги характеризира като зелени. Меко зелено, успокояващ сапфирен бласък и наивна чистота. Нещо, което бе сигурен, че в неговия поглед не присъства. Беше парадоксално да бъде ангел, а да се чувства по-грешен и от дявол. – А дори и да ми има... Едва ли би могла да ми помогнеш.
Всеки имаше по една малка тайна от света. В случая на Хюго те бяха две. Едната свързваше тялото му с мястото, където принадлежеше, с миналото, с отговорността, докато другата бе неговият личен демон. Онова малко дяволче, което не го оставяше да спи по цели нощи, прогонваше мислите му и оставяше само една. Мисъл, която не бе готов да сподели, защото ако го направеше, то тя вече нямаше да бъде неговията личен демон. Помощта от страна на Терез също бе излишна, защото тя бе коренът на проблема му. Не бе виновна, не я обвиняваше и опитваше да държи езика зад зъбите си в такива моменти, за да не я наранява, защото тогава и онази частица в него виеше като самотен вълк.
- Знаеш ли какъв ден е днес, малка моя Терез? – попита далеч по-жизнерадостно, отколкото отговаряше на недоспалото му изражение и в погледа му пламна дяволита искра. Помнеше този ден, защото всяка седмица от доста време насам му бе почти толкова ужасна, колкото настоящата, но никога досега тя не го бе виждала в тази период. Само днес, само тази седмица и година и то в момент, когато Хюго бе далеч по-различен и способен да я нарани психически, отколкото когато за първи път я видя и тя него също. Ако календарът не го бе излъгал и симпотомите на измислената болест не бяха измислени, то това бе точно денят на началото на приятелството им.

Намръщих се, когато той ме попита какво се прави.
- Докосваш се до природата...Няма коли и задръствания и много хора, които да ти бърборят на главата, нито досаден шум. Само песен на птиците можеш да чуеп тук. - обясних, свивайки рамене и го погледнах. Преди да се усетя той вече беше се вкопчил в едно дърво.
Наистина беше като малко дете. Или по- скоро като котенце, съдейки по движенията му. Бързо и ловко се изкачи почти до горе, след което ме покани и мен.
- Благодаря, но предпочитам по- лесния начин. - отвърнах и се огледах. Когато видях, че е чисто просто използвах малко от силите си, за да се кача до първия клон. Хем нямаше да се изпоцапам, хем бях на дървото, което беше приятно. Бях на около два метра от земята, но не ме беше страх.
- Ти ще слезеш ли тук? - попитах, поглеждайки към него и реших да го снимам отново. Довечера трябваше да ги принтираме.

Реши, че е излишно да продължава да го разпитва-той се затваряше все повече и повече в себе си, а тя бе неспособна да направи, каквото и да било, за да изкара наяве онази част от него, която той упорито криеше и която тя искаше да опознае на всяка цена. Реши, че е безполезно да настоява за нещо, за признание, което вероятно нямаше да бъде хубаво, нито пък да й подейства добре, затова замълча, успя да сдържи навреме напиращите думи (едновременно хапливи, но и загрижени) и само остана загледана в лицето му. Дали ако използваше чара си на омайниче нямаше да изтръгне нещо от него, което да й помогне да сглоби цялата картинка и да зашие кръпката, появила се, а може би винаги е присъствала в техните "приятелски" отношения. Но така щеше да пристъпи принципите си, а и огромното доверие, което изпитваше към него й пречеше да постъпи така, да извлече информация, която той не е готов да сподели. Щеше да го измами, чувстваше, че по този начин ще го предаде, затова устоя на изкушението, на примамливата възможност, която се оказа лесен път за достигане на целта. А и само веднъж използва уменията и чара си. Само веднъж и то, за да спаси живота си. Не смяташе да повтаря.
-Разбира се. -прозвуча от устата й естествено, жизнерадостно, в пълен контраст с мрачните мисли, които я бяха налегнали. Усмивката на устните й разцъфтя, а в очите й играеха весели, закачливи пламъчета като на дете, което за първи път се качва на въртележка. Спомни си онзи ден и почувства как спомените оживяваха пред очите й, в гърдите й се настани приятно усещане. Спомни си недоразумението, смущението, което я бе налегнало, жалкото подобие на разговор, което водеха, но което прерасна в нещо истинско, искрено, в приятелство, което тя все още не можеше да осмисли трезво и да прецени, докъде бе довело то и къде бяха границите, които то й поставяше.
Спомни си нелепата ситуация, как той изгуби толкова важната сребърна верижка за него, как тя го гледаше със съжаление и се опитваше да помогне, но това доведе до нови, по-нелепи и неочаквани обрати. Запомни как изглеждаше верижката, висулката, която я впечатли с блясъка и малкият син диамант. Бе странно, че помнеше с такива подробности.
Искаше да му направи подарък. Обичаше да прави хората щастливи, а той бе специален за нея. Знаеше, че онази верижка наистина бе важна и направи всичко възможно да открие същата или подобна. Успя, макар и с огромно търсене, влагайки умението си да убеждава и предразполага хората, затова сега, в джоба й имаше малка кесийка, където се намираше тя. Копието й. Извади я, прекъсвайки за миг продължителния очен контакт и му я подаде, опитвайки се да скрие вълнението и страха, че няма да му хареса или ще го сметне за изключителна проява на лош вкус и неуместност. Не каза нищо, нямаше нужда, той сам щеше да направи асоциацията, а не нея оставаше да чака и да прецени дали е сбъркала.

Не можеше да го приеме, дори да я обиждаше по този начин. Проблемът не бе и във верижката, която така ясно напомняше на двойничката си. Не можеше да я приеме, защото чувстваше, че така щеше да се изгуби онази връзка помежду им. В началото подсъзнателно бе свързал Терез със загубата на нещо ценно, бе решил на всяка цена да нахалства край нея, докато не получи обратно изгубеното, а сега вместо да се радва, той страдаше. Не го показваше, Хюго имаше навика да крие всичко в себе си. Изгаряше отвътре, викаше, извиваше се под жестокостта на онази малка частица от съзнанието си, която все още подкрепяше първоначалните му планове; онзи Хюго, с който не желаеше да запознава Терез, не още. Времето му се струваше неподходящо. Искаше да има пълен контрол над себе си, за да разкрие всички тези мисли, които сега погребваше в опит да притъпи или заличи. Този ден бе специален и искаше да го запази такъв, а погледът му, впит в ръката й и сребърната верижка в нея, не помагаше. Хюго отмести поглед с тежка въздишка. Загледа се в небето, в листата по клоните на дърветата, които се люшваха при всеки повей на вятъра и бяха на ръба да паднат. Търсеше нещо очарователно в мътните и тъмни тонове на есента в опит да прогони красотата на сребро и син камък от съзнанието си. От друга страна в периферията на зрението си следеше всяко движение от страна на русокоската. Сърцето му се сви, щом тя отново сведе поглед някак наранено. Лъхна го чувство на неловкост, болка от очаквано презрение, смътна горчивост на предателство, което го накара да върне погледа си върху нея.
- Задръж я. Спомен за мен, за нас... – настоя решително и сви пръстите й около верижката. Да, чувстваше се добре, щом знаеше, че нещо негово или присъщо на такова е у нея. Така не чувстваше връзката прекъсната. Така си оставаха все същите Терез и Хюго, които се запознаха на този ден преди време. Едната му ръка се придвижи нагоре, за да повдигне брадишката й, за да я принуди да срещне погледа му. Чрез него бе способен да изрече всичко онова, което не намираше смелост да каже с думи. Сега зад сапфирените ириси пламтеше нов пламък. Някаква решителност, затоплящата уютност на човек, на когото може да имаш доверие, приятел, повече от приятел, загрижеността на по-голям брат, но и не съвсем, защото имаше и нещо друго, което превръщаше тази асоциация в погрешно действие.
- Терез, ти никога не си виновна за онова, което става с мен. – изтъкна строго, приближавайки я към себе си без да отделя поглед от нея. – Не съм идеален, дори да се вярва, че съм. Имам своите слабости, които все още не е време да опознаеш, но знай, че каквото и да казвам, каквото и да правя, вината не е в теб. Аз... Просто не мога да приема верижката и да те пусна. Нещата се промениха. Ти... Превърна се в нещо повече от просто позната, която бе длъжна да ми върне нещо.
С всяка дума гласът му затихваше, превръщайки се в шепот, докато накрая едва се чуваше, но знаеше, че слухът й бе насочен към думите и Терез бе чула всяка една от тях. А и близостта им бе допълнителна предпоставка. Беше толкова близо до нея, че усещаше дъха й да се слива с неговия, а гледката на лицето й да се размазва пред погледа му.

Почувства се засрамена. Разочарована. Но не от него, не, не бива и да си помисляте, че Хуго имаше нещо общо с негативните чувства, които превзеха съзнанието и помрачиха детинската усмивка и стопиха надеждата, вълнението. Укоряваше се мислено, съжаляваше за глупавата си постъпка, която би била по-присъща за някое дете, отколкото за голям и предполага се вече зрял човек като нея. Защо никога не можеше да предвиди какво ще допадне или какво ще се хареса на Хуго, а се унижаваше и му създаваше проблеми със своята непохватност и неопитност в приятелството, въобще в контактите и общуването с друго живо, трезво мислещо същество. Поклати незабележимо глава, поклащане, отправено към самата нея и бе готова да потъне вдън земя, а очите й се зачервиха, предвещаващи не толкова цветущ развой на събитията. Но, сдържа се. За да му спести неудобството от компанията на циврещо момиче и неудобството да я успокоява и да сипе мили думи по нейн адрес. Можеше да търпи всичко, но не и да я съжаляват.
Верижката тежеше като олово в ръката й, а изведнъж всичките й крайници бяха изстинали, студени, неприветливи. Смътно усещаше, че той й говори нещо и вникна в думите му. Беше толкова искрен, толкова добър, толкова не за нея и за първи път изпита съмнения и угризения, страх, че може да го загуби и не е чак толкова добра приятелка и един ден той просто ще реши да се махне и да я остави отново сама. Той й показваше кое е правилно, кое е грешно, кои хора са лоши и кои искат само да е щастлива. Той бе светлината в мрачните тунели на реалността, той бе нейното зрение, слух. Успя да се усмихне против волята си, против доскорошните негативни емоции, и му прати поглед, изпълнен с толкова неизказани думи и чувства, достатъчен, за да разбере Хуго какво иска да му каже. Но за Бога, защо си мислеше, че тя иска да е идеален?Той, с всичките си недостатъци беше този, когото тя ценеше, а за нея бе перфектен, защото го виждаше по друг начин, през призмата на приятелството, на доверието и надеждата.
Колебливо протегна ръка и докосна бузата му, после придвижи пръстите си нагоре-надолу, но сякаш се изтръгна от унеса, в който бе попаднала, и засрамено прибра ръката си, а бузите й придобиха червен отенък за кой ли път днес. Не смееше да го погледне, а продължаваше да стиска верижката в другата си ръка.
-Би ли ми я сложил?
Идеята да носи нещо негово или недотам, но поне имаше връзка с причината на тяхното запознанство, нещо символично, нещо, което всеки път щом погледна да се сеща, че има някой, който е на нейна страна. А действително само приятел ли бе за нея?Докато усещаше как пръстите му закопчават верижката си мислеше, че отдавна, може би преди месеци, се е влюбила, а сега й остава да живее с тази своя любов мълчаливо, криейки я.