Алеите пред хотела

В пристъп на моментен импулс Лизбет просто пропусна думите покрай себе си, мислейки единствено за чаша топло кафе. Всичко изглеждаше далеч по-просто преди да започне да се меси в разговора и да се отклонява от главната цел. Едновременно желаеше да сподели нещо, а в същото време в момента за откровеност започваше да се съмнява и отказва.
- Всъщност какво стана с кафето? - попита с възможно най-набрежния тон и продължи напред, опитвайки да помръдне и Винсънт със себе си, докато все още държеше ръката му. Накрая се предаде и спря.
- И аз. - промърмори почти под носа си, но достатъчно силно, че да бъде чута. Подобно признание звучеше далеч по-ужасяващо в главата ѝ и бе сигурна, че вината падаше върху навика да не вярва в нещо подобно. Лиз не вярваше в собствените си чувства след като веднъж я бяха предали. - Въпреки че мислех, че предпочиташ да страниш от хората.
Нямаше как да го премълчи. След толкова сладникав момент се нуждаеше от нещо ведро, по-земно, което да я върне в реалността, а вероятно да върне и двама им. Споменаването на кафето би свършило идеална работа, но вече бе изхабила този жокер с опит да отклони темата, така че ѝ оставаше единствено да го подкачи с нещо. Вече дори не се нуждаеше от мисълта за топло кафе, когато нещо непознато я топлеше отвътре, карайки я да се чувства като пълна глупачка.

- Ако продължиш, ще повторя, че си ужасен и няма да ми минеш с невинно противоречие. - закани се Лизбет и в погледа ѝ пламна искра на решителност. Определено възнамеряваше да направи нещо подобно. Като цяло всичко все още бе твърде трудно за преосмисляне от нейна страна и предпочиташе просто да игнорира факта, че бе изразила някакво съгласие с думите му, пък ако можеше и тях да загърби бе още по-добре.
- И спри да ме караш да се чувствам специална, защото мога да се възгордея твърде много. - допълни с почти същото съвсем леко и твърде меко раздразнение, която допълнително я влудяваше. Явно всичко бе обявило бунт против самоконтрола и правилните ѝ разсъждения. Но пък присъстваше опастността да се възгордее, защото в крайна сметка то бе едно професионално изкривяване на желанието ѝ за власт, което твърде дълго бе запазило мълчание.
- Знаеш ли, че и аз мога да правя кафе? - изръси без повод и го погледна крадешком. Усмивката ѝ трепваше като че бе на прага на разрухата, но Лиз успяваше да устои на смеха, породен от неочакваното откровение.

Лизбет никога не се бе заглеждала в изгрева. Не бе удостоявала дори залеза с вниманието си. За нея те бяха нещо повърхностно, почти като стрелките на часовника, които винаги показваха времето. И тях свързваше с времето, но сега се загледа. Не от някаква естетическа наслада, а защото бе още една обща тема, от която можеше да се възползва, въпреки че красотата на заобикалящия я свят ѝ бе чужда и трудно можеше да забележи онова, което Винсънт виждаше.
- Само това ли ти е останало от миналото? - попита някак плахо, защото съзнаваше, че рано или късно винаги се връщаше назад, а спомените понякога бяха твърде болезнени. Поне нейните бяха и едва ли би разговаряла за тях, но пък продължаваше да ги изживява, пригодявайки ги към настоящето си. Просто не бе готова да затвори тази страница. Не каза нищо повече, така че можеше да се приеме, че въпросът бе нейния отговор. Лиз отстъпи назад без да откъсва погледа си от изсветляващото небе и усети прага на хотела под краката си, което я накара да пристъпва по-внимателно, за да не се препъне някъде. Почти на косъм се размина от сблъсък с тялото му и отстъпи встрани, свеждайки поглед.
- Ако ти стига смелостта да изпиташ способностите ми правенето на кафе, то може и като покана да го приемеш. - отговори, повдигайки рамене, и се обърна към вътрешността на хотела, при което хватката около шала ѝ се отпусна и ръката ѝ се изхлузи от тази на Винс. - Но предупреждавам, че не приемам критики или вина, ако случайно се натровиш.
Последното спомена в кръга на шегата, защото определено не бе чак толкова сложно да се справи с една машина за кафе.