Име: Жасмин Лавоа
Лик: Dianna Agron
Раса: Aven
Години: 25
История: Преди няколко години: Мъжът, седнал в големият кожен стол, изглеждаше около 50-годишен мъж, запазил донякъде чертите на безспорно красивия младеж, който е бил по-рано. Сиви кичури прошарваха тук-там гъстата му като махагон коса. Скъпият му сив костюм беше в перфектна хармония с проницателните му по рождение очи, които сега гледаха отнесено през прозореца, заемащ цялата стена зад бюрото му. Гледката на разпростиращия се под него град контрастираше на забързаните за работа хора, които изглеждаха нищожно малки на фона на заобикалящия ги свят. Независимо дали бе ден или нощ, Манхатан го привличаше неимоверно и това бе една от причините да си избере точно този офис, разположен на последния етаж в 40-етажната сграда. Искрено го привличаше нощта, когато забързаните за работа хора си легнат и оставят града да си отдъхне и заспи. Тишината, въпреки че никога не бе пълна, спираше дъха в съзвучие с издигащите се зашеметяващи кули чак до небесвода.
Макар да бе още ден, това не попречи на г-н Крисчън Грей да стои обърнат в креслото си към тази гледка на безспирно прииждащ наплив от хора и ужасен трафик и да наблюдава цялата тази суматоха спокойно от тихия си кабинет. Както винаги и днес бе дошъл по-рано и дори бе изпреварил секретарката си. Замислено потриваше брадичка с показалеца на дясната си ръка, напълно отнесен в мисли, когато един шум го накара стреснато да се обърне и погледне към вратата. Никога не се оставяше да бъде изненадан в подобни ситуации, защото така предоставяше на противника си времето да извлече нужното му преимущество от чуждата територия. Затова първата реакция на лявата му ръка бе да се насочи към първото чекмедже на бюрото, където в готовност стоеше зареден револверът му. Очите му се присвиха и след бърз поглед в насрещния прозорец съзря отражението, което би забелязал, ако не се беше замислил. Разпознавайки силуета на стройната брюнетка, мускулите, които не бе осъзнал, че са се стегнали, се отпуснаха и пръстите му спокойно разхлабиха вратовръзката, душеща го в последния четвърт час. Обърна се и голяма усмивка се разпростря на тънките му устни чак до очите му, излагайки на показ бръчките - символ на щастливия живот, който бе водил с жена си Ана.
Огледа извисяващата се пред него фигура. Единствено очите й издаваха някаква емоция, докато тялото й бе застинало като скулптура. Още не можеше да се начуди на промяната, настъпила в онова страхливо, вечно изплашено от всеки и всичко момиче, превърнала я в тази женствена жена, която в момента му бе ядосана. Жената бе на около 25 години, с коса малко под раменете, която падаше права като водопад в кичури от разтопено злато, обгръщайки нежни й черти, същевременно подчертавайки големите й светлокафяви очи, които понякога изглеждаха пъстри на слънчевата светлина и пълните й, чувствени устни. С фигура, за която много манекенки биха мечтали, тя изглеждаше дори още по-стройна с 10-сантиметровите тънки токчета. Получила по наследство фигурата си, тя често ставаше повод за завист от другите жени, подложили се на хиляди диети, но без успех. Тайната й се криеше в многото работа, сутрешните кросове и бързия метаболизъм. Сякаш за да запълни някакъв пропуск в миналото си, сега тя опитваше от всяка храна, наваксвайки загубеното време. За жалост, колкото и да се опитваме да го наваксаме, то се пак е отминало и някои неща са безвъзвратно потънали в забрава ...
_________________________________________________________________________
Момичето се усмихна и приближи своя старец, оправяйки вратовръзката му.
- Нали знаеш, че Ана държи на перфектността, която трябва да излъчва човек с обществено положение като твоето? Имаш късмет, че не тя те видя първо. – Закачливо му намигна, споделяйки още една тайна, за която съпругата му нямаше да разбере. И по-добре – Ана щеше да го изпъди още преди да се събул, ако го видеше с разхлабена вратовръзка. Съпругата му наистина бе прекрасен човек, израснала в семейство, в което нищо по-малко от перфектното не бе разрешено. Тя обаче беше наследила характера на прадедите си и семейството й прекъснало всички връзки с нея, когато се омъжила за Крисчън. Това, обаче е друга история.
- Ако й кажеш, ще трябва да ме приютиш за ден-два. – Насмешливият му отговор й разкри настроението му, което бе на ръба да се развали. Макар ядът й да беше намалял докато отиде до кантората му, той все пак беше там, загнездил се в нея, чакащ подходящата искра, която да го възпламени. Тъй като не бе по празните приказки, жената започна точно по въпроса, за който бе дошла при него в тази ранна сутрин. Изражението й стана напълно делово, в съответствие на сивото сако и правата пола, стигаща до средата на бедрата. Слагайки кичур къдрица зад ухото си, тя се настани в отсрещния стол, кръстосвайки крака и започна по същество.
- Видях графика на делата веднага щом дойдох. Помня, че изрично се отказах от такива бракоразводни, в които е замесено дете. – Нямаше и капчица от предишната сърдечност към седящия отсреща мъж. Сега тонът й бе заменен с този, с който успяваше да обори предоставените от другата страна доказателства и да вдъхне доверие в съдебните заседатели. Този подход й бе донесъл славата на непоклатим защитник в съда, неслучайно получена.
- А аз ти казах, доколкото помня и паметта не ми изневерява, че само ти си на разположение в момента. – С въздишка мъжът се бе съгласил на това неизречено предизвикателство. Все пак не всеки ден можеше да се изправи пред личност като нейната.
- Много добре знаеш, че паметта ти е все така добра, както навремето. Не се опитвай да ме отклониш от въпроса и очаквам добра причина за това твое решение.
- Добре, хвана ме. – Би предпочел да не се стига до тук, но трябваше да предвиди, че Жасмин няма да приеме току така промяната в разпределението. – Искам ти да поемеш делото, тъй като са близки приятели и лично поискаха да им осигуря най-добрият адвокат в кантората ми. А знаеш, че най-добрият тук си ти.
- И все пак има толкова по-способни, с повече години натрупан опит хора. Защо тъкмо аз, след като знаеш резервите ми точно към такива дела? – Не се примири Жасмин, отстоявайки на решението си да стигне до дъното на тази история.
- Ах, скъпа Жаси, нима още не си проумяла, че независимо от годините, интелектът и интуицията се развиват по съвсем други пътища? И затова избрах теб - защото вярвам, че можеш да решеш всичко възможно най-бързо и безболезнено за детето и защото само на теб мога да поверя толкова лична задача.
Като започнеше да я убеждава така, цялата решителност се изпаряваше от нея. Вярно, че бе решила да не поема такива дела, но щом бе толкова важно щеше да го стори. Все пак благодарение на Крис и Ана тя стана това, което беше сега. От онова бедно сираче, тя израсна под техните грижи и любов в това, което е и се чувстваше длъжна да им се отблагодари, макар да се съмняваше,че някога щеше да го постигне напълно.
Никой освен тях не знаеше историята й и това не беше, защото се срамуваше. Не, тя от никой не криеше произхода си, просто не искаше да се разгласява. Нима личността, в която се бе превърнала не бе по-добра от преди? С годините се бе научила, че трябва да си силен, за да оцелееш в борбата, наречена живот и точно това бе направила тя – бе се борила и бе спечелила, създавайки си име и репутация, с която напълно премахна всякакви съмнения относно детството си. Гордееше се с успеха,който получи и изпитваше неизчерпаема благодарност към хората, които я напътстваха.
След обичайните „Ще се видим на вечеря.”, Жасмин замислено тръгна по улиците към апартамента, който помещаваше отскоро.Улиците, по които бе минавала хиляди пъти, бяха все така непроменени за разлика от хората, които ги минаваха. Животът се променяше и с това хората, но бе важно да помниш миналото и макар да не можеш да го промениш, да умееш да живееш с него и да градиш бъдещето.
_________________________________________________________________________
Спомените й се върнаха към годините, когато борбата с живота и най-вече победата й изглеждаха невъзможни. Тогава тя бе дете, което трябваше да има щастливо детство като всяко друго, но вместо това се изправи сама срещу всичко. Болката, която никой не облекчи, сълзите, които никой не попи, мъката, която никой не премахна – помнеше миналото и не се страхуваше от него. То беше част от това, което беше сега и да го презира означаваше да мрази себе си.
Времето, когато беше отвлечена и после изоставена, й отне всички спомени, за сметка на това й донесе много объркани образи и мисли в главата. Помнеше идеално това време, когато взе да се съмнява в собствения си разсъдък. Защото не бе нормално да не помни нищо, а най-страшното бе, че попаднала в сиропиталище, никой не я потърси. Денят, когато стоеше на прозореца в очакване да види пристигащата кола, която щеше да я отведе у дома, така и не дойде. Годините минаваха, надеждата избледняваше,а странностите се увеличаваха. Един ден стана най-странното нещо – тя говори с някой, нещо което не смяташе за възможно, тъй като никое от другите деца не искаше да се доближи до детето, за което мнозина си шушукаха, но никой не знаеше какво точно й бяха правили хората, които я бяха отвлекли.Така Жасмин намери един приятел, с чиято помощ дните не бяха толкова сиви, след което малък лъч надежда се появи в живота й заедно с Крис и Ана.
Помнеше идеално денят, в който напусна малката сграда, където се намираше сиропиталището - денят, в който получи семейство. Преди да си тръгне тя се беше обърнала към сградата - мястото, където опозна света зад тези четири стени благодарение на един единствен човек. Тогава тя тихо изрече думите към това минало,което загърбваше:
- Благодаря, X, че ме направи по-силна и внесе лъч надежда в сивото ми ежедневие!
********
Настояще:Бяха изминали години, един ден Жасмин просто си тръгна, без причина, без обяснения, оставяйки след себе си само един бял лист с една изписана дума на него.
Макар никой да не й го беше казал, тя усещаше дълбоко в себе си, че е различна от другите. Всеки ден това убеждение се затвърждаваше и накрая - снощния сън бе последната капка, която й помогна да вземе това изненадващо решение. Бе й се присънило странен сън, на който не би обърнала голямо внимание, ако не толкова...познато звучащ. Сякаш най-накрая бе намерила отговорите, които й бяха избягвали години наред. Бе открила най-важното, бе разбрала какво е в действителност, а с това дойде и причината да напусне така ненадейно. Не можеше да остане при тези хора и да ги лъже, трябваше да намери себеподобните си - хората, към които принадлежеше. Това чувство сега бе взело превес над всички объркани от неизвестността емоции и точно то я ръководеше в несигурното бъдеще...
Дарба: - Обичайните за омайничетата, може да се превръща в най-силното желание на човека, от който иска да се "нахрани" ; Омагьосва с красотата си, което е и главното й оръжие срещу жертвите й.
Индекс 
