Alastair... or maybe nor.

- Спри!

Гласът му отекна в стените с ужасна акустика. Можех да чуя бързите му стъпки, дишането му, на метри от мен. Краката ми протестираха остро в агонията си, но не забавих темпото дори със секунда, не се обърнах и не отговорих на виковете му. Усещах сърцето си като топло, туптящо до пръсване телце в гръдния ми кош. Трахеята ми беше наранена и дишането ставаше все по-трудно и по-трудно. Веднъж само да стигнех до изхода...

„Бялото копеле” беше паркирано до тротоара, ключовете бяха в стартера. Малко рисковано да го оставя така, но се налагаше да рискувам, защото ако се забавех дори за миг, щяха да ми се случат много по-лоши неща от това да ми откраднат колата... Много по-лоши.

– Наворски, спри!

„Майната ти”, отвърнах му на ум. В следващия момент се чу страшен пукот и на сантиметри от ухото ми просвистя куршум. Инстинктивно наведох глава, но продължих да бягам, стиснала вазата под мишница. Мъжът изстреля още един куршум, който се заби в пода под краката ми. Колко самонадеяно от негова страна да тръгне след мен сам, без помощ... Не му ли беше станало ясно, че аз съм един фантом? Че не може да ме улови, не и в този живот?...

Изхвърчах от музея, едва не отнасяйки вратата със себе си, и рязко завих надясно. Чувах гласа на Хендрикс все по-близо и по-близо, което ме накара да ускоря бяг. Само не се спъвай, само не се спъвай... Мъжът отново стреля по мен, но куршумът се заби в ъгъла на сградата и май рикошира, защото се чу още един звук като забиващ се в стена куршум. Аз се метнах в колата, без да си правя труда на отварям вратата, и настъпих газта. Гумите изсвистяха пронизително и изстреляха „Бялото копеле” надолу по улицата.

Отново, досущ като неуловим фантом, потънах в мрака.



- Е, на колко я оценяваш? – попитах ниско, бързо.

Очите на Скайлар ме фиксираха със сериозност, способна да закотви кораб. Аз пък го гледах въпросително, очакваща да определи цифра за този артикул. След няколко дълги секунди мълчание, той вдигна вазата на нивото на очите си и внимателно я огледа.

- Китайски порцелан – констатира. – Съдейки по гравюрите – династия Мин, края на четиринайсети век. Което я прави на... петстотин-шестотин години. – свали вазата, която бях задигнала от музея, и ме погледна в очите. – Не искаш да го правиш, Алистър. Все още можеш да живееш нормално.

Приведох се напред, доближавайки лице до неговото.

- Аз съм никоя – казах ниско с тон, по твърд от пода под краката ми. Скай отклони поглед. – Нямам минало, нямам име, изобщо не знам коя съм. Как очакваш да мога да живея нормално?

Той не ми отговори. Нямаше и с какво. Защото аз действително нямах минало или поне не такова, което да си спомням. Първите петнайсет години от живота ми се губеха. Не си ги спомнях. Това огромно мастилен петно, капнало върху страницата на живота ми, беше моето проклятие. Преди пет години се бях събудила в една хотелска стая в долнопробен Чикагски хотел, без никаква представа как съм се озовала на това място... Но не това беше най-лошото.

Изобщо си нямах и представа коя, по дяволите, съм. Не можех да си спомня името си, миналото си, живота си, нищо, абсолютно нищо за себе си. Всеки път, когато се опитвах, сякаш потъвах в някакъв безкраен, необятен мрак и резултатът бе никакъв. Името, което сега притежавам, си го измислих сама, а приблизителната дата на раждане разбрах благодарение на един лекар... Да, правилно, нямах рожден ден, затова изчислявах приблизителната си възраст с всяко настъпване на новата година.

Жалка картинка.

Беше ужасно да съм в неведение за себе си. Макар че имаше няколко неща, за които разбрах впоследствие и които ме караха да се замисля какъв живот съм водела преди. Факти, като този, че владеех перфектно немски, испански, говорех малко френски и определено разбирах от латински; като този, че без усилие можех да поваля на земята десет пъти по-тежък от мен човек, посредством различни бойни техники, които междувременно владеех като рефлекси; като този, че имах обширни познания по психология и...

О, щях да забравя. Откакто се събудих през онзи октомври преди пет години, постоянно ме преследваше числото 53. Не знаех какво значеше то, но така бе обсебило ума ми, че не съм спала с дни, опитвайки се да разгадая значението му... Дори го имах татуирано на глезена си, което не ми помагаше особено.

- Не знам коя съм. Може да съм всеки. Може да съм убила човек, а дори да не подозирам... Нямам минало, нямам име, хипотетически не съществувам. Така че, - вдигнах рамене - нямам какво да губя.

... Бях абсолютно свободна.

Добре дошла, прекрасна Алистър! Присъствието ти ни радва изключително много. Приятно прекарване в хотел Трансилвания!