Хотел Трансилвания
Хотел Трансилвания


 
ИндексИндекс  PortalPortal  КалендарКалендар  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  Вход  
Вход
Потребителско име:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Градината
Сря Мар 27, 2013 7:52 pm by LissaxDragomir

» Стаята на Лиса
Сря Мар 27, 2013 7:47 pm by LissaxDragomir

» Рецепцията
Сря Мар 27, 2013 7:39 pm by LissaxDragomir

» Запазване на ликове.
Сря Мар 27, 2013 7:09 pm by LissaxDragomir

» [solved]Лиса Драгомир
Сря Мар 27, 2013 7:06 pm by LissaxDragomir

» Ресторантът
Нед Мар 10, 2013 10:57 pm by Ian Hardy

» Станете наши приятели.
Вто Фев 26, 2013 6:28 pm by Kyla.

» Асансьорите
Сря Фев 20, 2013 10:19 pm by Ian Hardy

» Офисът на Виктория Лорънс
Пон Фев 18, 2013 7:14 pm by Ian Hardy

» Коридорите
Пон Фев 18, 2013 3:44 pm by Victoria Lawrence

Top posters
Adrian Sage (305)
 
Victoria Lawrence (276)
 
Vincent Keller (192)
 
Lisbeth. (189)
 
Kenneth Red (185)
 
Diliah Moretti. (172)
 
Анджелийн (122)
 
Kathleen . (112)
 
Kristian "Kirito" de Vaux (104)
 
Melody Love Miller (78)
 
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 12, на Съб Ное 17, 2012 7:44 pm

Share | 
 

 I am fucking crazy. But I am free.

Go down 
АвторСъобщение
Джулио

avatar

Брой мнения : 15
Join date : 16.11.2012

ПисанеЗаглавие: I am fucking crazy. But I am free.   Съб Ное 24, 2012 4:23 pm


Джулио; 16 годишен; живе в Трансилвания

Никога няма да забравя онези лайняни неща, които се случиха с живота ми. Може би те са виновни за всичко. Виновни са за човека, в който съм се превърнал сега, макар и понякога да си мисля, че част от вината си е напълно моя. И на родителите ми, разбира се.
Нормално е да си нямате никаква идея за какво говоря. Може би преди всичко трябва да започна от момента, в който се случи всичко? От самото начало... откъдето започва нишката на цялата ми история. Всъщност всичко продължи само около две години, но според мен това време си е съвсем достатъчно да ме хвърли в ужасната пропаст, от която човек трудно се измъква. А аз продължавам да пропадам и пропадам.

Името ми е Джулио. Сигурно бихте се запитали и за фамилията ми? Истината е, че според мен вас не ви интересува, пък и другата причина е, че мразя хората, които са ме създали и следователно не искам да нося фамилията си. Не е приятно. Гнусно ми е даже. Затова никой не знае каква е фамилията ми. Никога не я споменавам, а и нямам нужда от нея. Та за какво ли ми е въобще? Това си е просто някакво шибано име...

Баща ми беше фармацевт, наследил от неговите родители огромна верига от аптеки. И за всички се грижеше сам. Брат му и сестра му бяха отказали да му помагат в този бизнес по незнайни за мен причини, но слабо ме интересува. Майка ми пък си нямаше никаква работа. Тя просто по цял ден си стоеше вкъщи, раздавайки заповеди на прислужницата, която чистеше дома ни през деня се прибираше нощем. Често се караше и с готвачката, която идваше отвреме навреме. Майка ми не беше жена, която да умее да готви и точно поради тази причина разчитахме на помощта на готвачка. Та заради тези чести караници, майка ми започна да получава нервни кризи. Винаги съм имал усещането, че няма за какво да се бори в този живот. Понякога се случваше така, че цял ден да е навън с нейни приятелки, за да пилеят парите на баща ми, който пък беше толкова затрупан с работа, че почти не се прибираше вкъщи. След време майка ми не издържа на скуката в собствения си живот и започна да пие. Превърна се в алкохоличка, няма защо да го крия. Не обичам да крия нещата, от които се срамувам. Те са нещо като товар, от който искам да се отърва.
Пропуснах да кажа, че съм роден в Италия. Родителите ми са италианци и съм прекарал четиринайсет години от живота си в Рим. Но нека отново се върнем на темата за жалките родители, които имах.
Ядосвах се на всички неща, които се случваха с животите им. Понякога въобще не ми обръщаха внимание, сякаш забравяха, че имат син, за който трябва да се грижат, който трябва да възпитават, и с който са задължени да разговарят в трудните му моменти. Но аз синаги съм бил достатъчно силен - възпитах се сам, куража също си го давах напълно сам, успокоявах се с мои собствени думи и нито за миг не съм изпитал нужда от тяхната помощ.

Но когато една нощ и двамата си бяха у дома им споделих тайната си.
Най-голямата си тайна всъщност. Тайната, която ме измъчваше в продължение на известно време. Тайната, която аз самия не можех да разбера и толкова силно желаех да споделя с някого. Но изглежда те не бяха точните хора. Те не бяха перфектните родители.
Когато тако разбра, че съм гей и харесвам момчето ме удари за първи път. Не бях очаквал такава реакция. Та нали ви казвам - аз самия не разбирах какво е да си със сбъркана сексуална ориентация. След удара му се разкрещях, казах му, че е нищожество и че няма право да ме удря и да се държи с мен толкова безмилостно. Едва ли не го нарекох боклук, при което последваха още няколко удара и горчиви думи.
В следващия момент си спомням, че бързичко побягнах към горния етаж, където се намираше стаята ми. Не усещах солените сълзи, макар да плачех от унижение. И последното нещо, което видях бе безразличното изражение, изписало се върху лицето на майка ми. Тя взе шишето с уиски и жадно започна да пие. Бузите й се запалиха като от треска, очите й се зачервиха, а отвреме навреме млящеше грозно с уста. В този момент последните ми надежди, че мога да получа някаква майчина помощ или шибана подкрепа от нея, се изпариха. Внезапно разбрах, че те не са хора, че те са просто някакви статуи, които ме заобикалят, че аз им се водя син, но само по документи. И никак не се трогнах.
Десет минути по-късно когато отново се появих на долния етаж с един сак, в който бях събрал най-важните си неща, баща ми каза:
- Никога не се връщай!
А аз отвърнах:
- Едва ли ще ми хрумне подобно нещо.
Към майка си дори не погледнах. Можех само да се надявам, че няма да се разболее от някоя болест, подобна на цирозата заради литрите алкохол, които поемаше на ден. Дори веднъж я бях заварил да повръща на пода в кухнята, а после сякаш започна да яде повръщаното си, защото алкохола беше свършил.


LIVE FAST. DIE YOUNG. BE WILD. AND HAVE FUN.

Бях в зимата на живота си, а мъжа, който срещнах на пътя беше единствения полъх на лято. Отдавна знаех, че мъжете ме привличат по онзи начин, както би трябвало да ме привличат момичетата. И не се срамувах от живота, който живеех.
Съвсем ясно си спомням деня, в който го срещнах. Беше толкова ясно, че той е единствения за мен. И двамата веднага го разбрахме. Той беше харизматичен, магнетичен, електричен... и всеки го знаеше. Всяка жена обръщаше глава, за да се наслади на Божествената му личност, всеки искаше да го заговори. Той беше като хибрид, като микс. Мъж, който не може да се въздържа. Имах чувството, че се разкъсва между това да бъде добър човек и това да изпусне възможностите, които животът би предложил на човек толкова величествен като него. Той можеше да има всяка, която пожелае, но избра да има мен. Казваше се Джоузеф.

Скоро ме запозна с неговите приятели.

Всяка вечер заспивах в прегръдките на Джоузеф, сънувайки как танцувам, пея, смея се и плача заедно с тях. Усещах истинското щастие и сякаш нищо не можеше да го помрачи. Бързо започнах да забравям миналото си. Двете години по пътя към безкрайната световна обиколка бяха единствените ми щастливи времена. Спомените за всяка една нощ, прекарана с тях, прекарана с Джоузеф, бяха единствените неща, които ме държаха жив. Бях певец, не много популярен, който някога мечтаеше да стане красив поет. Но поради поредицата от злополучия, видях тези мечти да се пръскат като милиони звезди в нощното небе, които си пожелавах отново и отново - блестящи и разбити. Но това, разбира се, не беше проблем за мен защото знаех, че трябва да получиш всичко, което си искал и да го изгубиш, за да опознаеш истинската свобода.
Когато хората, които някога познавах, разбраха какво правя, как живея ме попитаха: ''Защо?''. Но нямаше смисъл да разказвам на хора, които имат дом. Те нямаха дори и бегла представа какво е чувството да търсиш сигурност при други хора, да считаш за дом всяко място, където си полагал глава.
Винаги съм бил необичайно момче. Някога майка ми казваше, че имам душа-хамелион, без морален компас, който да ми сочи пътя, без объркан характер... Само едно вътрешно колебание, широко като океана. Ако кажа, че не съм планирал нещата да се случат точно така, бих излъгал. Защото аз съм роден да съм друг човек. Принадлежах при тези, които бяха ничии, които нямаха нищо, които искаха всичко, склонен към всяко едно преживяване и за престрастяването към свободата, която ме ужасяваше дотолкова, че дори не можех да говоря за това. Тази свобода ме блъскаше в бродническа точка на лудост, която ме заслепяваше и замайваше.

Когато напуснах семейството си, всяка нощ се молех да намеря моите хора. Молех се да намеря онази среда, към която принадлежа. Молех се да не бъда сам. И накрая ги намерих - на широкия път. Нямахме какво да изгубим, нямахме какво да спечелим, нищо не желаехме вече, освен да направим животите си част от изкуството.

Но явно Бог не ми беше отредил добра съдба, защото един ден Джоузеф катастрофира с мотора си и душата му излетя в небето. Обичах го толкова много и исках да го върна, но нямаше начин. Обичах го, толкова го обичах, обичах. И все още го обичам, обичам го, обичам...

След смъртта на моя любим Джоузеф, бандата ни се разпадна. Всеки реши да поеме по своя собствен път. А аз се чувствах като нищо. Чувствах се като един извратен изрод. Няколко пъти си помислих да сложа край на живота си, но всеки път намирах сила да не го строя. Това не ме ли прави някакъв психопат? Едно нормално същество не би могло да понесе толкова огромна болка за краткия си живот. А аз наближаваш шестнайсетте години.
Самотата отново се върна в живота ми. Не познавах никого, нямаше къде да живея. Единственото, което имах беше любимата китара на Джоузеф и мотора, който ми беше купил. Реших да го продам, за да спечеля малко пари, с които да преживявам известно време, но те не ми помогнаха за дълго. Китарата задържах, Едва ли някога ще се разделя с нея. Тя и спомените са единствените неща, които Джоузеф ми остави.

Животът неусетно ме бе отвел в Трансилвания. Надявах се, че ще започна нов живот, че ще започна всичко на чисто, опитвайки се да забравя за цялата мъка, която разяждаше като отрова сърцето ми. Опитвах се да се държа, да бъда силен, да оцелявам.
Започнах да изкарвам пари по начини, с които не се гордея особено и бих предпочел да запазя в тайна. Успявах да си набавя прехрана, макар и не винаги. Но така и не можех да си намеря пари, с които да плащам наема дори и на най-малката и най-мизерна стаичка. Затова просто се скитах по улиците, прекарвах нощите си на тайни места в паркове, които си бях набелязал, но понякога се случваше да спя в колите на непознати, пияни мъже, търсещи си компания.

Още вярвам в човека, който искам да стана. Още вярвам в свободата на широкия път. И двеизът ми винаги е бил един и същ: ''Вярвам в милостта на странниците и когато съм във война със себе си... препускам. Просто препускам.''

Кой си ти?
Докосваш ли се до най-тъмните си фантазии?
Създавал ли си мислен живот, където си свободен и можеш да ги преживееш?
Аз да.
Ненормален съм. Но съм свободен.



Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Kenneth Red

avatar

Брой мнения : 185
Join date : 01.11.2012

ПисанеЗаглавие: Re: I am fucking crazy. But I am free.   Съб Ное 24, 2012 4:53 pm

Добре дошъл, Джулио! Приятно изкарване в хотел Трансилвания!


Let the sky fall
This is the end
Hold your breath and count to ten
Feel the Earth move and then
Hear my heart burst again
For this is the end
I’ve drowned and dreamt this moment
So overdue I owed them
Swept away I’m stolen
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
 
I am fucking crazy. But I am free.
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» Crazy waiting
» Компаньонката
» Моят Свети Валентин
» Нещо интересно
» Кой хакна Skype?

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Хотел Трансилвания :: Heroes :: Вашите герои-
Идете на: